Стивън Кинг
Дума Ки (114)

XIX

Буреносните облаци — черни отдолу и лилаво-сини по средата и наподобяващи гигантски плоскодънни лодки — закриваха небосвода. От време на време в дълбините им проблясваше мълния и тогава заприличваха на мозъци, изпълнени с лоши мисли. Заливът изгуби цвета си и помръкна. Жълтата ивица на залеза за малко се обагри в оранжево и внезапно изчезна. В „Розовото мъниче“ се възцари сумрак. При всяка светкавица радиото запращяваше. Издържах доста дълго, преди да го изключа, но така и не светнах лампите.

Не знам кога точно престанах да съм художникът, рисуващ картината… и до ден-днешен не съм сигурен, че престанах да съм аз; може si, може би no. Единственото, в което съм сигурен, е, че по някое време погледнах надолу и под останките от дневна светлина видях цялата си дясна ръка. Чуканчето беше загоряло, но надолу плътта беше мъртвешки бяла, а мускулите — отпуснати. Не се виждаше нито белег, нито шев — само линия, очертаваща по-тъмната кожа, ала сърбежът бе нетърпим. После отново проблесна мълния и ръката ми изчезна, сякаш никога не бе съществувала (поне на Дума Ки), но сърбежът остана. Беше толкова непоносим и влудяващ, че ми идеше са се ухапя.

Обърнах се към картината, в този миг сърбежът рукна към нея като вода под силно налягане и аз обезумях. Бурята връхлетя върху острова, мракът се сгъсти. Ни в клин, ни в ръкав се сетих за цирковия номер, в който мъж с превръзка на очите хвърля ножове към красива девойка, разпъната на въртяща се кръгла платформа. Разсмях се, понеже и аз рисувах слепешката… или почти. От време на време проблясваха мълнии и Уайърман се хвърляше към мен от тъмнината — Уайърман на двайсет и пет, Уайърман преди Хулия, преди Есмералда и преди лотарията.

Аз печеля, ти печелиш.

Поредната мълния обля прозореца ми с ослепително лилаво-бяло сияние, а ревящият вятър, който гонеше наелектризираните облаци, така заблъска дъжда върху стъклото, че се уплаших да не се строши. Стори ми се, че над мен е експлодирал барутен погреб, а шепотът на раковините под къщата вече бе оглушителен разговор между костеливи мъртви твари как така не ги бях чул по-рано? Мъртви твари, точно така! Корабът бе идвал тук. Корабът на мъртвите с прогнилите платна, натоварен с живи трупове. Те се намираха под тази къща и бурята ги беше съживила. Виждах ги как си пробиват път през дебелия пласт раковини и как се прокрадват навън с желеподобните си туловища, зелени коси и немигащи очи, как пълзят един върху друг в мрака и си говорят, говорят, говорят. Да! Защото имаха толкова много тайни, които да си поделят, а кой можеше да каже кога ще се разрази следващата буря, която да им вдъхне живот?

Въпреки всичко аз не спирах да рисувам. Рисувах в ужас и мрак. Ръката ми се движеше със свръхестествена бързина и в един момент ми се стори, че сякаш дирижирам стихията. Не можех да спра. По някое време „Уайърман гледа на запад“ най-сетне бе завършена. Дясната ми ръка ме информира. Бързо надрасках инициалите си в долния ляв ъгъл — ЕФ — и счупих четката по средата, използвайки и двете си ръце. Захвърлих половинките на пода и отстъпих назад от статива, като крещях (вече не помня на кого), че трябва да спре. И всичко спря от само себе си — нямаше начин да не спре, понеже портретът бе готов и всичко трябваше да спре.

Пристъпих към стълбището, погледнах надолу и видях в подножието му две малки фигурки, от които капеше вода. Помислих си: „Ябълка, портокал. — А после: — Аз печеля, ти печелиш.“ В следващия миг проблесна светкавица и аз зърнах две момиченца на шест години, без съмнение близначки и без съмнение удавилите се сестри на Елизабет Истлейк. Разкъсаните им роклички бяха залепнали за телцата им, косите им бяха полепнали по страните им, бледите им лица бяха ужасяващи.

Знаех откъде са дошли. Бяха изпълзели изпод раковините.

Хванати за ръце, те започнаха да се изкачват по стълбите. Гръм разцепи простора на километър над мен. Понечих да изкрещя, ала не можех. Казах си: „Не ги виждам“, но после си помислих: „Виждам ги.“

— Мога да се справя — изрече едното момиченце. Гласът му наподобяваше стърженето на раковините.

— Беше червена — каза другото. И неговият глас приличаше на стържене.

Бяха преполовили стълбите. Главите им напомняха черепи, по които бяха полепнали коси.

— Седни на старчока — изрекоха едновременно, сякаш рецитираха детско стихче… но с гласа на раковините. — Седни на столетника.

И протегнаха към мен зловещите си пръсти, бели като рибешки кореми.

Строполих се в несвяст.