Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
XVII
Рисувах. Напредвах бавно, но важното беше, че работата вървеше. Лицето на Уайърман придоби реални очертания около правоъгълника, където мозъкът му се носеше над водата. Бях го нарисувал по-млад от човека на снимките, закрепени на статива, но това нямаше никакво значение. Все по-рядко поглеждах към фотографиите, а на третия ден ги махнах. Вече не ми трябваха. Сега рисувах, както според мен рисуваха повечето художници — равномерно, задълбочено и методично, сякаш това ми бе професията, а не под влияние на внезапно връхлитащи и отлитащи пристъпи на безумие, породени от наркотици. Работех под съпровода на радиото, което неизменно бе настроено на честотата на „Кост“.
На четвъртия ден Уайърман ми донесе коригирания договор и каза, че мога да го подпиша. Добави, че Нануци искал да фотографира картините ми и да направи диапозитиви за лекцията в библиотеката „Селби“ в Сарасота, която щяла да се проведе през март — един месец, преди откриването на изложбата ми. Въпросната лекция щяла да бъде посетена от шейсет-седемдесет ценители на живописта в Тампа и околностите. Дадох съгласието си и подписах договора.
Дарио пристигна още същия следобед. Изгарях от нетърпение да приключи със снимките и да си тръгне, за да се върна към работата си. Когато мълчанието стана неловко, се поинтересувах (само от учтивост) кой ще изнесе лекцията в Сарасота.
Нануци повдигна вежда и ме изгледа така, сякаш си бях позволил да се пошегувам.
— Единственият човек на света, който е запознат с работата ви — заяви съвсем сериозно. — Самият вие.
Зяпнах от изненада.
— Не мога да изнеса лекция! Нищо не разбирам от живопис!
Дарио махна с ръка към картините, които Джак и още двама сътрудници на галерията щяха да откарат в Сарасота следващата седмица. Предполагах, че до откриването на изложбата ще бъдат съхранявани в склада на „Ското“.
— Всички тези творби говорят за обратното.
— Дарио, тези хора са познавачи! Изучавали са изобразително изкуство! Бас държа, че повечето имат дипломи по изкуствознание, за Бога! Нима искате да застана пред тях и да дрънкам глупости?
— Точно това правеше Джаксън Полак, когато говореше за работата си. При това често беше пиян. И забогатя. — Галеристът пристъпи към мен и ме хвана за чуканчето. Това ме впечатли — съвсем малко хора се осмеляваха да ме докоснат там, сякаш се бояха, че ампутацията е заразна. — Изслушайте ме, приятелю. Те са влиятелни хора и не само защото имат пари, а понеже се интересуват от новите художници и всеки познава още трима души със същите интереси. След лекцията… вашата лекция… ще започнат разговорите. Онези разговори, благодарение на които обикновеното събитие се превръща в сензационно. — Той замълча, играейки си с ремъка на фотоапарата, усмихна се и добави: — От вас се иска само да им разкажете как сте започнали, как сте доразвили уменията си…
— Дарио, нямам представа!
— Добре, така кажете. Говорете каквото искате. Вие сте художник!
Изоставих темата. До плашещата лекция все още имаше много време, а аз нямах търпение да се сбогувам с галериста. Исках да включа радиото, да махна чаршафа от статива и да се върна към работата на „Уайърман гледа на запад“. Искате ли да чуете голата истина? Картината вече не бе предназначена за изпълнението на някакъв магически трик. Тя самата се бе превърнала в магически трик. Вече не можех да мисля за себе си без нея, а всички събития, които евентуално щяха да се случат в обозримото бъдеще (интервюто с Мели Айър, лекцията, изложбата) се разполагаха не пред мен, а някъде високо над мен. Възприемах ги по същия начин, както рибата възприема дъжда, падащ над океана.
Първата седмица от март стана за мен седмицата на дневната светлина. Не светлината на залеза, а именно дневна. Тя изпълваше „Розовото мъниче“ и сякаш го издигаше към небето. Тази седмица стана за мен и седмицата на музиката, звучаща по радиото — най-различни песни на „Олмън Брадърс“, „Моли Хатчет“, „Фогхет“. Тази седмица се характеризираше с думите на Джей Джей Кейл, с които представи „Наричай ме Бриз“[1]. „Ето ви още едно любимо старо рокендрол парче, което звучи на Бродуей.“
Тази седмица слушай и шепота на раковините, когато изключвах радиото и миех четките си. Тази седмица зърнах и лицето на призрака на един по-млад мъж, комуто тепърва предстоеше да погледне света от Дума Ки. Има една песен: „Не бих могъл да плача, ако не бях обичал.“ Тези думи бяха изречени за неговото лице. Не беше съвсем истинско, ала аз го превръщах в реално. Оформяше се около мозъка, който се носеше над океана. Вече не се нуждаех от снимките, понеже познавах прекрасно това лице. То беше част от спомените ми.