Стивън Кинг
Дума Ки (102)

VII

Миех четките си, когато зърнах Уайърман да се приближава към „Розовата грамада“. Пристъпваше по пясъка с тромавата си, мечешка походка и чикчирикчетата се разбягаха пред краката му. Беше само по дънки и пуловер. Времето бе започнало да се затопля.

Щом прекрачи прага, той извика за поздрав и аз му отговорих от „Розовото мъниче“, предлагайки му да се качи при мен. Той веднага забеляза голямото платно на статива.

— Мамка му, amigo, когато каза „портрет“, реших, че ще ми нарисуваш само главата!

— И аз мислех така, но се боя, че няма да е достатъчно реалистично. Вече свърших малко подготвителна работа. Ела да хвърлиш едно око.

Откраднатата рентгенова снимка и рисунката с маркера бяха на долната полица на работната ми маса. Подадох ги на Уайърман и седнах пред статива. Платното вече не беше бяло. В горния му край се виждаше правоъгълен контур. Бях долепил до него картонената подложка и я бях очертал с един черен молив HB.

Уайърман мълча почти две минути. Взираше се ту в рентгеновата снимка, ту в рисунката. После едва чуто попита:

— Какво става тук, muchacho? Какво?

— Още нищо — отвърнах. — Подай ми картончето.

— Тази ли?

— Да. Внимателно. Още ми трябва. Необходима е и на двама ни. А рентгеновата снимка можеш да изхвърлиш.

Той ми подаде рисунката върху картона от ризата. Забелязах, че ръката му трепери.

— Сега отиди до стената, където са наредени готовите картини. Разгледай последната вляво. Онази в ъгъла.

Уайърман се приближи до картината, огледа я и отстъпи назад.

— Боже миризливи! Кога я нарисува?

— Снощи.

Той вдигна картината и я обърна към светлината, струяща от големия прозорец. Взираше се в Тина, която пък се взираше в Кенди Браун, чието изображение беше без нос и уста.

— Няма уста, няма нос, мъртъв Браун, решен въпрос — прошепна Уайърман. — Господи Исусе, не искам да съм онзи maricon de playa^[1], който ще ритне пясък в лицето ти. — Той постави картината на мястото й и се отдалечи… предпазливо, сякаш се боеше, че ще се взриви от резките му движения. — Какво е станало с теб? Какво се е вселило в теб?

— Дяволски добър въпрос — отвърнах. — Бях решил да не ти я показвам, но… като се има предвид какво ни предстои…

— Какво?

— Знаеш много добре, Уайърман.

Той се олюля, сякаш неговото бедро беше премазано от кран. Лицето му блестеше от пот. Лявото му око все още бе кървясало, но ми се стори, че не беше толкова червено като преди. Естествено не бе изключено и да греша.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Ще се опитам. Стига да искаш, разбира се.

Той кимна и си свали пуловера.

— Опитай тогава.

— Застани до прозореца, та светлината да пада върху лицето ти, когато слънцето се спусне към хоризонта. В кухнята има табуретка, на която можеш да седнеш. Какво се разбра с Ан-Мари?

— Каза, че може да остане до осем, и обеща да поднесе обяд на госпожица Истлейк. Аз донесох лазаня. Ще я сложа във фурната в пет и половина.

— Добре — кимнах. Казах си, че докато стане лазанята ще се е стъмнило. Обаче можех да снимам Уайърман с фотоапарата си, а после да прикрепя снимката към статива и да рисувам по нея. Ала въпреки че бях привикнал да работя бързо, разбирах, че портретът няма да се получи веднага — работата щеше да ми отнеме няколко дни.

Той се върна от кухнята, понесъл табуретката, и се вкамени.

— Какво правиш?

— А какво правя според теб?

— Изрязваш дупка в това чудесно платно.

— Дай си бележника да ти пиша шестица. — Оставих изрязания правоъгълник встрани, взех подложката с рисунката на плаващия мозък и заобиколих статива. — Помогни ми да го залепя отзад.

— Кога измисли всичко това, vato?

— Не съм го измислял.

— Не си ли?

Гледаше ме през дупката в платното по същия начин, както зяпачите се взираха през хилядите пролуки в оградите на строителните обекти от предишния ми живот.

— Не. Нещо ми подсказва в движение какво да правя. Ела от тази страна.

С помощта на Уайърман приключихме с подготовката за няколко минути. Той закри отвора с картонената подложка от риза, а аз извадих от джоба си тубичка „Елмърс Глу“ и я залепих за платното. После отново заобиколих статива и видях, че всичко се е получило перфектно. Във всеки случай поне за мен.

Посочих челото на Уайърман.

— Това е мозъкът ти.

После посочих към статива.

— Това е мозъкът ти върху платното.

На лицето му се изписа недоумение.

— Шегичка, Уайърман.

— Не я разбрах.