Стивън Кинг
Дума Ки (97)

II

От южната страна на „Двореца“ имаше остъклена тераса. Едната й страна гледаше към джунглата, а другата — към металическата синева на океана. Елизабет седеше там на инвалидната си количка, подносът със закуската й бе положен върху подлакътниците. За пръв път от запознанството ни я виждах завързана. Осеяният с парченца бъркани яйца и късчета препечени филийки поднос изглеждаше като след храненето на малко дете. Уайърман й даваше да пие сок от чашка с дозатор, за да не се задави. В ъгъла работеше малък телевизор, включен на Шести канал. Естествено даваха „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Беше умрял и сега Шести канал се хранеше от трупа му. Не че Кенди заслужаваше друго, ала въпреки всичко беше противно.

— Тя вече закуси — каза Уайърман, — но може да поседиш с нея, докато приготвя яйцата и препека няколко филийки.

— С удоволствие, обаче не си прави труда. Работих до късно, после хапнах малко.

Малко. Ха-ха! Когато излизах от къщи, видях оставената в мивката купа за салата.

— Изобщо няма да ме затрудниш. Как е кракът ти?

— Не е зле. — Това бе самата истина. — А ти, Бруте?

— Добре съм, благодаря. — отвърна той, въпреки че изглеждаше уморен, а кървясалото му око продължаваше да сълзи. — Закуската ти ще е готова след пет минути.

Разумът на Елизабет напълно бе дезертирал. Когато поднесох чашката с дозатора към устните й, тя отпи една глътка и извърна глава. Под неумолимата светлина на зимния ден лицето й изглеждаше прастаро и отнесено. Помислих си, че сме интересно трио — страдаща от старческо слабоумие жена, бивш адвокат с куршум в мозъка и бивш строителен предприемач с ампутирана ръка. Всичките с бойни белези отдясно на главата. На екрана на телевизора защитникът на Кенди Браун (вече също бивш) настояваше за щателно разследване. Госпожица Истлейк изрази целокупното мнение на жителите на окръг Сарасота по темата, като затвори очи. Тя се отпусна върху поддържащия я ремък и заспа.

Уайърман донесе две порции яйца и аз стръвно се нахвърлих върху своята. Елизабет захърка. Едно бе сигурно — ако случайно се задушеше насън, поне нямаше да умре млада.

— Пропуснал си едно петно, muchacho — информира ме домакинът ми и докосна с вилицата месестата част на ухото ми.

— Моля?

— Имаш боя. На ухото си.

— А, да — кимнах. — Ще има да я чистя поне няколко дни. Буквално се омазах до ушите.

— И какво рисува посред нощ?

— Сега не ми се говори за това.

Той вдигна рамене и кимна:

— Все повече заприличваш на другите художници. С всичките им странни приумици и ексцентризъм…

— Не се подигравай.

— Тъжно, много тъжно… Аз се отнасям с такова уважение към теб, пък ти чуваш само сарказъм.

— Извинявай.

Той махна с ръка:

— Изяж си яйцата. Иначе няма да пораснеш голям и силен като Уайърман.

Подчиних се. Госпожица Истлейк продължаваше да хърка. Телевизорът боботеше. На екрана се появи лелята на Тина Гарибалди — млада жена, с две-три години по-голяма от моята Мелинда. Тя каза, че щатът много се забавил с присъдата, ето защо Бог наказал „чудовището“. Собственоръчно. Помислих си: „По принцип си права, muchacha, само че грешиш за своя Бог. Той изобщо не се намеси.“

— Изключи този водевил — помолих Уайърман.

Той изпълни молбата ми и се обърна към мен:

— Май всъщност си прав за художническите приумици — отбелязах. — Реших да направя изложба в „Ското“, стига този Нануци да не се е отказал.

Уайърман се усмихна и изръкопляска тихичко, за да не събуди спящата старица.

— Чудесно! Едгар търси мехура сапунен на тленната слава! Но защо пък не? Да, защо пък не?

— Не търся никакъв сапунен мехур — казах, чудейки се дали пък всъщност не е прав. — Но ако ми предложат договор, ще можеш ли да влезеш в ролята си на юрист и да го прегледаш?

Усмивката на Уайърман помръкна.

— Ще то прегледам, ако съм все още тук, amigo, но не знам колко време ми е отредено. — Изражението ми го накара да вдигне ръка, прекъсвайки евентуалните ми възражения. — Не бързам да лягам в гроба, обаче започвам да се питам дали тъкмо аз трябва да се грижа за госпожица Истлейк? В сегашното си състояние?

Не исках да зачеквам тази тема (особено тази сутрин), ето защо попитах:

— А как изобщо се озова тук?

— Има ли значение?

— Може би.

Замислих се как в началото смятах, че съм дошъл на Дума Ки по свой избор, но после стигнах до извода, че по-скоро островът ме беше избрал. Дори се бях питал — обикновено нощем в леглото си, докато слушах шепота на раковините под вилата — дали злополуката бе наистина злополука? Разбира се, че беше — как иначе? — но умът ми диплеше сходствата между случилото се с мен и Хулия Уайърман. Аз бях блъснат от кран, а тя — от камион на общината. Същевременно си давах сметка как мнозина (и то напълно здравомислещи хора) са убедени, че са зърнали образа на Христос, запечатан върху мексиканска питка.

— Ако очакваш още една дълга история, не си познал — заяви Уайърман. — Тази разкази ужасно ме изтощават, а в момента кладенецът е пресъхнал. — Той се вгледа замислено в Елизабет. И (както ми се стори) с мъничко завист. — Тази нощ почти не мигнах.

— И съкратен вариант ще ми е достатъчен — подхвърлих.

Той въздъхна тежко. Добродушната му усмивка се бе стопила като пяната от халба бира. Беше се изгърбил, гърдите му сякаш бяха хлътнали.

— След като Джак Файнъм ме изпрати в „неплатен отпуск“, реших, че Тампа се намира достатъчно близо до „Дисни Уърлд“. Обаче щом се озовах тук, ужасно ми доскуча.

— Напълно те разбирам.

— Изпитвах и някаква необходимост да изкупя греха си. Не ми се искаше да ходя в Дарфур или Ню Орлийнс, нито пък да работя pro bono, макар че такава мисъл ми мина през ума. Усещах, че малките сферички с лотарийните числа все още подскачат някъде и една чака своя ред да се търкулне по тръбата. Последната.

— Да — изрекох. Стори ми се, че студен пръст ме докосва по тила. Съвсем лекичко. — Още едно число. Чувството ми е познато.

— Si, señor, знам, че ти е познато. Чаках възможността да направя нещо хубаво, за да изравня баланса. Защото усещах, че трябва да го изравня. И един ден попаднах на обява в „Тампа Трибюн“: „Търси се човек, който да се грижи за възрастна дама и да наглежда няколко първокласни островни имота. Кандидатът трябва да представи автобиография и препоръчителни писма, съответстващи на високата заплата и премиалните. Длъжността е перспективна и кандидатът вероятно ще го оцени. Задължително условие е умението да общува с хората.“ Е, аз умеех да общувам и самата обява докосна нещо в мен. Явих се на събеседване при адвоката на госпожица Истлейк. Той ми каза, че на семейството, което до сега работело за нея, му се наложило спешно да се върне в Нова Англия, понеже родителите на мъжа или жената претърпели тежка катастрофа.

— И ти получи работата. Какво му каза за…? — Посочих дясното си слепоочие.

— Нищо. Той и без друго ме гледаше с подозрение… Чудеше се за какъв дявол един адвокат от Омаха иска да се погребе цяла година на малък остров, да обслужва някаква капризна старица и да наглежда къщите, пустеещи през повечето месеци… но госпожица Истлейк… — Той се пресегна и погали сбръчканата й ръка. — Харесахме се от пръв поглед, нали, скъпа?

Елизабет само изхърка, но аз погледнах лицето на Уайърман и отново почувствах допира на студения пръст (сега не докосваше тила ми, а го натискаше). Почувствах го и разбрах: тримата се бяхме озовали тук неслучайно, а защото неведома сила имаше нужда от присъствието ни. Тази мисъл не се основаваше на логиката, с която бях израснал и върху която бях изградил своя бизнес, ала нямах никакви съмнения в истинността й. Тук, на Дума Ки, аз бях съвсем различен човек и единствената логика, но която се подчинявах, се определяше от реакцията на нервните ми окончания.

— Знаеш ли, тя ми е много скъпа. — Уайърман взе салфетката и тежко въздъхна, сякаш движението му бе коствало големи усилия. — Щом се озовах на острова, цялата безумна истерия, за която ти разказвах, изчезна. Свалих всички лепкави наноси от себе си и се превърнах в обикновен застаряващ мъж, който се зачита във вестника за не повече от няколко минути, ако не иска да получи нетърпимо главоболие. Движеше ме само една идея — имах дълг, който трябваше да изплатя. И работа, която трябваше да върша. Нищо друго не ме интересуваше. Госпожица Истлейк не ме назначи — тя ме взе при себе си. Когато пристигнах тук, не беше такава, Едгар. Беше умна, весела, горда, кокетничеща, капризна, взискателна… и стига да поискаше, можеше да ме изтръгне от депресията я със смях, я с ругатня, както и правеше.

— Съдейки по гласа й, тя е закоравяла пушачка.

— Беше. Друга на нейно място би се примирила с недъга си. Не и тя. Изминава по сто и осемдесет крачки с проходилката и се разхожда из двора и в къщата — този снабден с климатик музей… По-рано обичаше да стреля по мишени — понякога със старите огнестрелни оръжия на баща си, но най-често с харпунния пистолет, понеже има по-слаб откат. И понеже, както самата казва, звукът й му харесва повече. Когато я видиш с харпуна в скута, наистина изглежда като Невестата на Кръстника.

— Точно такава я видях за първи път.

— Веднага се привързах към нея, после я обикнах. Хулия ме наричаше mi companero. Често си мисля за това, когато съм с госпожица Истлейк. Тя е mi companera, mi amiga — моя другарка, моя приятелка. Тя ми помогна да открия сърцето си, когато мислех, че съм го изгубил завинаги.

— Бих казал, че ти е провървяло.

— Може би si, може би no. Да ти кажа честно, ще ми бъде доста трудно да я оставя. Какво ще прави, когато назначат нов болногледач? Той няма да знае, че всяка сутрин Елизабет си пие кафето в края на дъсчената пътечка, нито пък за тъпата кутия за курабийки, която наужким трябва да хвърлям в езерото със златните рибки… А тя няма да може да му обясни, понеже през повечето време съзнанието й ще бъде обгърнато от гъста мъгла.

Уайърман се обърна към мен и аз видях, че на изпитото му лице е изписано страх.

— Ще запиша всичко, ето какво ще направя… всичките ни порядки, целият ни режим. От сутрин до вечер. И ти ще се погрижиш новият служител да се придържа към тях, Едгар. Ще го сториш, нали, amigo? Ти също я харесваш, сигурен съм. И не би искал да я видиш наранена. И Джак! Може би той също ще помогне мъничко. Знам, че нямам право да го искам, но…

Внезапно бе озарен от нова мисъл. Понадигна се и се загледа в океана. Беше отслабнал, кожата на скулите му бе тъй прозирна, че блестеше, косата му беше сплъстена.

— Ако умра… а аз мога, мога да умра всеки момент, също като сеньор Браун… нали ще се погрижиш за Елизабет, докато намерят нов болногледач? Работата не е толкова тежка, а и тук ще можеш да рисуваш. Светлината е превъзходна, не смяташ ли? Само за рисуване!

Започваше да ме плаши.

— Уайърман…

Той се обърна към мен. Очите му блестяха — и двете, въпреки че лявото бе замрежено от разширени и спукани капилярчета.

— Обещай ми, Едгар! Налага се да планираме нещата отсега! Ако не го направим, те ще я изпратят в старчески дом, където няма да изкара и месец! Дори седмица! Знам го! Затова ми обещай!

Помислих си, че вероятно е прав. Помислих си и още нещо — че ако не намеря отдушник за тревогите му, като нищо ще получи нов пристъп. Ето защо обещах. После добавих:

— Навярно ще живееш по-дълго, отколкото си мислиш, Уайърман.

— Възможно е — вдигна рамене той. — Но ще запиша всичко. За всеки случай.