Стивън Кинг
Дума Ки (90)

VIII

Мракът вече бе паднал, когато най-накрая изкарах колата от гаража и подкарах по Тамаями Трейл към Дума. Отначало не мислех за Уайърман; шофирането поглъщаше цялото ми внимание, дори се притеснявах, че късметът всеки момент ще ме изостави и пътуването ни ще завърши с катастрофа. Започнах да се отпускам едва след като отминахме изхода да Сиеста Ки и потокът от автомобили намаля. Щом наближихме търговския център „Кросроудс“ обаче, Уайърман внезапно изкомандва:

— Спри!

— Какво ще си купиш от „Гап“? Боксерки? Тениски с джобчета?

— Не ми се прави на умник. Спри, без да коментираш. Паркирай под онази лампа!

Подчиних се и изключих двигателя. Мястото ми се стори доста зловещо, въпреки че на паркинга имаше доста коли, а Тина Гарибалди бе отвлечена от Кенди Браун от другата страна на масивното здание, където се намираха товарните платформи.

— Май съм готов да ти разкажа всичко — промърмори Уайърман. — Заслужаваш да го научиш. Защото се грижиш за мен. Защото си добър с мен…

— Спести си сантименталните излияния — прекъсна го.

Той стискаше тънката сива папка, която сутринта беше взел със себе си. На етикета бе написано името му. Вдигна показалец, давайки ми знак да замълча, но не ме погледна. Вниманието му сякаш бе приковано от входа на магазина „Бийлс“, намиращ се от тази страна на търговския център.

— Искам да разкажа всичко наведнъж и да приключим с обясненията. Съгласен ли си?

— Естествено.

— Случилото се с мен прилича на… — Той се обърна към мен. Лицето му внезапно се бе оживило. Яркочервеното му ляво око продължаваше да сълзи, но погледът му се беше фокусирал. — Muchacho, гледал ли си репортаж за човек, който спечелва двеста-триста милиона долара от лотарията?

— Че кой не е гледал?

— Изкарват късметлията на сцената, дават му грамаден картонен чек и той дърдори нещо несвързано, в повечето случаи пълни дивотии, но и това е добре, понеже самото отгатване на всички тези цифри си е доста щуро, нали? Направо абсурдно. Най-доброто, което можеш да кажеш, е: „Отивам в шибания «Дисни Уърлд».“ Следиш ли ми мисълта?

— Горе-долу.

Уайърман отново започна да изучава хората, които влизаха и излизаха от „Бийлс“. Зад този магазин Тина Гарибалди бе срещнала Кенди Браун.

— Аз също спечелих на la loteria. В нея обаче се разиграваше не огромна сума, а огромно нещастие. В предишния си живот бях адвокат и работех в кантората „Файнъм, Дулинг и Алън“ в Омаха. Шегаджиите (към тях се числях и аз) я наричаха „Намери, Изчукай и Забрави“. Всъщност фирмата бе напълно почтена. Имахме много клиенти и аз заемах доста висока позиция в йерархията. Бях ерген и си мислех — вече бях на трийсет и седем, че никога няма да се оженя. После в града пристигна цирк, Едгар. Истински цирк с лъвове, тигри и въздушни акробати. Повечето артисти бяха чужденци — нещо обичайно за цирковете. Например въздушните акробати и семействата им от Мексико. Хулия Таверес, една от касиерките, също беше мексиканка. Тя водеше и счетоводството, бе и преводачка на въздушните акробати. Не обичам цирка. От време на време Уайърман можеше да посети рок концерт, но на цирк не ходи. И ето, че отново се появява лотарията — на всеки няколко дни работниците от цирка теглеха жребий, за да определят кой да напазарува. Нали се сещаш — чипсове, снаксове, кафе, сода… Един ден Хулия изтеглила белязаната хартийка. Когато излязла от супермаркета с покупките и тръгнала съм своя миниван, един камион, влизащ в паркинга с твърде голяма скорост, блъснал количките за пазаруване… нали знаеш как ги нареждат една в друга?

— Да.

— Добре. Бам! Количките били изтласкани на десетина метра. Ударили Хулия и счупили крака й. Тя нямало как да види камиона, следователно нямало как и да отстъпи. Недалеч имало полицай, който чул вика й. Той извикал „Бърза помощ“ и подложил шофьора на тест за алкохол. Дрегерът показал едно цяло и седем промила.

— Много ли е?

— Да, muchacho. В Небраска това не означава глоба от двеста долара, а затвор. Лекарят от спешното отделение посъветвал Хулия да се обърне към нас. В „Намери, Изчукай и Забрави“ тогава работеха трийсет и петима адвокати и делото й можеше да попадне при всеки от тях. Обаче попадна при мен. Виждаш ли как изскачат печелившите числа?

— Да.

— Аз не само защитавах интересите й, но и се ожених за нея. Тя спечели делото и получи прилично обезщетение, а циркът напусна града, обаче без едната касиерка. Да добавя ли, че бяхме лудо влюбени?

— Не — отвърнах. — Личи си всеки път, когато произнасяш името й?

— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти. — Той беше навел глава и продължаваше да стиска папката. По едно време се пресегна и извади от задния си джоб дебел и поизтъркан кожен портфейл. Изненадах се как може да седи върху такава тухла. Прегледа многобройните отделения, предназначени за снимки и важни документи, и извади фотографията на тъмнокоса черноока жена с бяла блуза без ръкави. Изглеждаше около трийсет и беше приказно красива.

— Моята Хулия — промълви Уайърман. Понечих да му върна снимката, но той поклати глава. Извади от портфейла си още една. Не исках да я гледам, ала я взех, когато ми я подаде.

Видях умален образ на Хулия Уайърман. Същите черни коси обрамчваха съвършеното бяло лице. Същите черни, сериозни очи.

— Есмералда — поясни спътникът ми. — Другата половина от сърцето ми.

— Есмералда — повторих аз. Помислих си, че очите от тази фотография и очите на горката Тина почти не се различават. Ръката ме засърбя. Онази ръка, която бе изгорена в крематориума на болницата. Почесах я… по-точно почесах ребрата си. Тук всичко бе постарому.

Уайърман взе снимките, целуна ги (сърцето ми се сви, като го гледах) и ги върна в портфейла си. Позабави се, понеже ръцете му трепереха, а очите му сигурно бяха замъглени от сълзите.

— Дори не трябва да гледаш как изскачат печелившите числа, amigo. Затвориш ли очи, ще чуеш как топките падат в гнездата — трак, трак, трак. На някои хора просто им върви.

Когато Есмералда стана на три годинки, Хулия постъпи в организацията „Намери си работа — решения за имигранти“. Помагаше на испаноезични чужденци със или без зелени карти да си намерят работа и съдействаше на нелегалните пришълци, които искаха да придобият гражданство по законен път. Организацията беше малка и не рекламираше дейността си, но от нея имаше много повече полза, отколкото от показните протестни маршове. Така твърди Уайърман.

Той притисна длани към очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух. После отново стисна папката.

— Трагедията се разигра, когато бях по работа в Канзас Сити. Хулия работеше на половин ден от понеделник до четвъртък. През това време за Есмералда се грижеха в детската градина. Престижна детска градина. Можех да ги осъдя и да ги разоря, но не го направих. Защото дори в мъката си разбирах, че нещастието с дъщеря ми можеше да се случи с всяко дете. Животът е лотария, muchacho… Веднъж нашата кантора даде под съд една компания, производител на щори (аз не участвах в процеса). Бебе, лежащо в креватчето си, някак си успяло да хване шнура на щорите, пъхнало го в устата си и се задушило. Родителите спечелиха делото и получиха солидно обезщетение, но детето им си беше отишло. Вместо шнура можеше да бъде какво ли не. Автомобилче-играчка… Табелка от кучешки нашийник… Стъклено топче… — Уайърман вдигна рамене. — Както с Есмералда. Докато си играела, глътнала стъклено топче и се задушила.

— Господи, Уайърман! Какъв ужас!

— Още дишала, когато я закарали в спешното. Жената от детската градина телефонира на мен и на Хулия. Ломотеше като обезумяла. Жена ми скочила в колата и подкарала с бясна скорост. На три преки от болницата се блъснала челно в общински камион. Починала на място. Дъщеря ни издъхнала двайсет минути по-рано. Медальонът на Дева Мария, който ти дадох… беше на Хулия.

Той замълча и тишината ни обгърна. Не смеех да я наруша. А и какво можех да кажа? След известно време Уайърман продължи:

— Друга версия на популярна лотария. Пет числа плюс най-важното — допълнителното. Трак, трак, трак, трак, трак. И най-накрая трак! Очаквах ли, че нещо подобно ще ми се случи? Не, muchacho, никога, дори и в най-кошмарните си съновидения. Бог обаче ни наказва за онова, което не очакваме. Моите родители ме умоляваха да се обърна към психотерапевт и след известно време — осем месеца след погребенията — се подчиних. Бях се уморил да се нося по течението.

— Чувството ми е познато.

— Знам. Слизали сме в ада на смени — и аз, и ти. И както виждам, сме се измъкнали, макар че моите подметки още димят. А твоите?

— Същата история.

— Психотерапевтът… оказа се мил човек, но не можех да говоря с него. Все му дърдорех нещо нечленоразделно. И се усмихвах. Всеки миг очаквах разкошна жена по бански да ми връчи големия картонен чек, а зрителите да заръкопляскат. В края на краищата чекът наистина се появи. Когато се оженихме, сключихме семейна застраховка. След раждането на Есмералда включих и нея. Премията от застраховката и обезщетението за смъртта на Хулия бяха като печалба от лотарията — улучил бях заветните шест числа. Което ни води до това тук.

Той вдигна тънката сива папка.

— Започнах да си мисля за самоубийство и тази идея все повече ме привличаше. Най-вече с това, че Хулия и Есмералда може би ме чакаха да отида при тях… но едва ли щяха да чакат вечно. Не съм религиозен, обаче си мисля, че не бива категорично да отхвърляме идеята за живот след смъртта… живот, в който сме си същите като сега. Обаче… — печална усмивка докосна устните му — … тогава бях воден най-вече от отчаянието. Държах пистолет в сейфа си. Двайсет и втори калибър. Бях го купил за защита на семейството си след раждането на Есмералда. Една вечер седях в трапезарията и… сигурен съм, че знаеш тази част от историята, muchacho.

Вдигнах ръка и махнах, сякаш казвах: Може би si, може би no.

— Седях в трапезарията на опустелия си дом. На масата имаше купа с плодове, оставена от жената, която бях наел да се грижи за къщата. Сложих пистолета пред себе си и затворих очи. После завъртях купата два-три пъти. Казах си, че ако избера ябълка, ще допра пистолета до слепоочието си и ще свърша със себе си. А ако избера портокал… тогава ще взема печалбата от лотарията и ще отида в „Дисни Уърлд“.

— Чувал си бръмченето на хладилника — вметнах.

— Точно така. — Изобщо не изглеждаше изненадан. — Чувах хладилника… бученето на компресора, цъкането на термостата. Протегнах ръка и попаднах на ябълка.

— Шмекерувал ли си?

Уайърман се усмихна:

— Уместен въпрос. Ако ме питаш дали съм надзърнал, отговорът е не. Ако подозираш, че съм запомнил местоположението на плодовете в купата… — Той вдигна рамене. — Quien sabe — кой знае? Така или иначе взех ябълка. Всички носим първородния грях. Не се налагаше да отхапя или да я помириша. Щом докоснах плода, разбрах какъв е. Не отворих очи (боях се да не започна да разсъждавам и да променя решението си), а допрях дулото на пистолета до слепоочието си. — Той докосна с показалеца си малкия кръгъл белег, който обикновено бе скрит зад прошарените му кичури. — Последната ми мисъл беше: „Вече няма да чувам проклетия хладилник, нито да вадя от него поредното парче пай.“ Не си спомням изстрела. Целият свят потъна в белота и така завърши предишният ми живот на Уайърман. А сега… искаш ли да чуеш за халюцинациите?

— Да.

— Искаш да ги сравниш със своите, нали?

— Да. — Внезапно ми хрумна нещо. Навярно беше важно. — Уайърман, имаше ли такива телепатични откровения… странни видения… както искаш ги наречи… преди да дойдеш на Дума Ки? — Мислех си за Гандолф, кучето на Моника Голдстийн, което сякаш бях удушил с ампутираната си ръка.

— Да, може би два-три пъти. Някой ден сигурно ще ти разкажа по-подробно, Едгар, но не ми се иска да задържаме Джак твърде дълго при госпожица Истлейк. А и тя сигурно се тревожи за мен. Толкова е мила.

Можех да му кажа, че Джак също е много мил и също се тревожи за мен, но го помолих да продължи.

— Често си обгърнат от червена мъгла, muchacho — каза Уайърман. — Не мисля, че е аура в буквалния смисъл, нито пък еманация на конкретна мисъл… макар че и това се е случвало. Три-четири пъти съм го долавял не само като цвят, но и като слово. И… да, веднъж това се случи извън Дума Ки. В галерия „Ското“.

— Когато търсех подходящата дума.

— Така ли? Не си спомням.

— Аз също, но съм сигурен, че е било така. Червеното е нещо като асоциативен символ за мен. Като спусък. Дойде от една песен на Рийба Макинтайър. Открих го съвсем случайно. Има и друго. Когато не мога да си спомня нещо важно, започвам да… разбираш ли…

— Да се вбесяваш?

Спомних си как стиснах Пам за шията. Как се опитах да я удуша.

— Да. Нещо такова.

— Ясно.

— Предполагам, че червеното избива навън и обагря моите… ментални одежди? Така ли е?

— Горе-долу. И всеки път, когато го усещам около теб и вътре в теб, си мисля как се събудих с куршум в главата и видях, че целият свят е тъмночервен. Струваше ми се, че съм попаднал в ада — така си представям преизподнята, като тъмночервена вечност. — Той замълча за миг. — После осъзнах, че виждам ябълка. Беше пред мен, вероятно на два-три сантиметра от очите ми. Бе на пода… аз — също.

— Проклятие!

— Да, и аз си помислих същото. Само че не беше проклятие, а най-обикновена ябълка. „Всички носим първородния грях — промълвих. После добавих: — Фруктиерата.“ Всичко, което се случи и бе казано през следващите двайсет и шест часа, е запечатано с кристална яснота в съзнанието ми. С най-големи подробности. — Уайърман се разсмя. — Естествено, помня някои неща, които изобщо не са се случили, обаче важното е, че ги помня. И никакъв детектор няма да ме хване в лъжа, дори и когато описвам покритите с гной хлебарки, които видях да изпълзяват от очите, устата и ноздрите на стария Джак Файнъм.

Мъчеше ме ужасно главоболие, ала след като преодолях шока от ябълката, се почувствах сравнително добре. Беше четири сутринта. Бяха изминали шест часа след нескопосания ми опит за самоубийство. Лежах в локва съсирена кръв. Кръв бе засъхнала като желе и по дясната ми страна. Помня как седнах и казах: „Аз съм един желиран гъзар.“ После добавих: „Няма желе във фруктиерата.“ Това изказване ми се стори изключително трезво и рационално — сякаш благодарение на него бях преминал теста за проверка на психическото здраве. Започнах да се съмнявам, че съм се прострелял. Реших, че съм задрямал с мисълта, че ще се самоубия, бях паднал от стола и си бях ударил главата. Ето откъде се беше взела кръвта. Обяснението ми се стори много логично предвид обстоятелството, че можех да говоря и да се движа. Прииска ми се да кажа на глас още нещо. Името на майка си. Вместо него обаче произнесох: „Узряла е реколтата богата и радват се на фермата децата.“

Кимнах разбиращо. След излизането от комата имах не един, а безброй подобни случая: „Седни на дъртака, седни на сторчока.“

— Ядоса ли се?

— Не, честна дума! Почувствах облекчение! Предположих, че травмата на главата е причинила известна дезориентация. Едва тогава видях пистолета на пода. Взех го и помирисах дулото. Острата миризма на изгорял барут доказваше, че с оръжието е било стреляно. Аз обаче продължавах да се придържам към версията заспах и си ударих главата, докато отидох в банята и видях дупката в слепоочието си. Малка кръгла раничка, опушена от барута. — Той отново се засмя, както се смее човек при спомена за голяма глупост, която е извършил — например как се е опитал да вкара колата си в гаража, забравяйки да отвори вратата.

— Тъкмо тогава чух как изтрака топката с шестото печелившо число, Едгар. И разбрах, че няма как да избегна разходката до „Дисни Уърлд“.

— Или до неговото копие — въздъхнах. — Господи, Уайърман.

— Опитах се да измия следите от барута, но всеки допир бе ужасно болезнен. Сякаш дъвчех на болен зъб.

Внезапно прозрях защо в болницата го бяха пратили на рентген, а не на томограф. Куршумът още беше в главата му.

— Уайърман, може ли да те питам нещо?

— Казвай.

— Зрителните нерви на човека… не знам как да го кажа… пресичат ли се?

— Да.

— Значи затова имаш проблеми с лявото око. Напомня за… — За миг не можах да намеря точната дума и гневно стиснах юмруци, ала след секунда се сетих. — Напомня ми за моята мозъчна контузия.

— Май си прав, да. Прострелях дясното си слепоочие, но пострада лявото ми око… И така, през онзи паметен ден сложих лейкопласт на раната. И изпих два аспирина.

Разсмях се. Не можах да се въздържа. Уайърман се усмихна и кимна.

— После си легнах и се опитах да заспя. Беше все едно да се опитам да заспя на концерт на духов оркестър. Не мигнах четири денонощия. Страхувах се, че ще ме мъчи вечно безсъние. Мислите ми се носеха с шеметна скорост. Вероятно в сравнение с това преживяване надрусването с хероин бе като да пиеш антидепресант. Не можех дори да лежа спокойно. Издържах двайсет минути, после скочих и си пуснах диск с мексиканска народна музика. Беше пет и половина сутринта. Качих се на велотренажора (за пръв път след смъртта на Хулия и Есмералда), след трийсет минути взех душ и отидох на работа.

Следващите три дни бях птичка, самолет и суперадвокат. Колегите ми първо се разтревожиха за мен, после се разтревожиха за здравето ми, а накрая взеха да се притесняват за собствената си безопасност. Бърборех несвързано, от време на време преминавах на развален испански и френски. Работех като обезумял, но на практика тъпчех на едно място. Съдружниците във фирмата и подчинените им адвокати бяха убедени, че страдам от психическо разстройство, и в известен смисъл бяха прави. Имах органичен^[1] нервен срив.

Неколцина се опитаха да ме накарат да остана вкъщи, ала безуспешно. Дион Найтли, един от най-близките ми приятели, умоляваше да ме заведе на лекар. И знаеш ли какво му казах?

Поклатих глава.

— „Урожаят вече се събира, доволният стопанин пие бира.“ Отлично си го спомням! После си тръгнах. Всъщност избягах. За Уайърман бавното придвижване не съществуваше. Прекарах две нощи по клубовете. На третата нощ един охранител ме изхвърли въпреки протестите ми. Информирах го, че еректиралият ми пенис има един милион капиляри и нула угризения на съвестта. Освен това му казах, че е желиран гъзар и баща му го мрази. — Уайърман пак погледна папката. — Това за баща му се оказа вярно. Веднага го разбрах. — Той показа белега на слепоочието си. — От свръхестественото радио, amigo.

На следващия ден ме повика Джак Файнъм, върховният раджа, и ми нареди да си взема отпуск. Точно така — не ме помоли, а ми нареди. Заяви, че съм избързал да се върна на работа след „злополучните семейни събития“. Отвърнах му, че дрънка глупости. Какви семейни събития? „Не увъртай, а кажи, че жена ми и детето ми изядоха гнила ябълка — отвърнах му. — така кажи, беловлас синдик, защото тези думи изпълват смъртните с насекоми.“ В същия миг хлебарките заизскачаха от очите и носа му, две изпълзяха изпод езика му и оставиха белезникава диря върху брадичката му.

Закрещях. И се хвърлих отгоре му. Ако не беше паникбутона под бюрото му (не предполагах, че параноичният дъртофелник се е подсигурил така), вероятно щях да го убия. Той се оказа доста пъргав за възрастта си и ми се изплъзна. Явно имаше тренинг от голфа и тениса. — Уайърман се замисли. — На моя страна обаче бяха безумието и младостта. Настигнах го и отново го сграбчих тъкмо когато колегите нахълтаха в кабинета. Половин дузина адвокати едва успяха да го изтръгнат от хватката ми, но преди това раздрах скъпото му сако. От горе до долу. — Той поклати глава. — Да беше чул как крещи дъртият мръсник! Разбира се, аз не му отстъпвах. Нарекох го какво ли не, включително скапан травестит, дето се кипри с дамско бельо. И също като с охранителя от нощния клуб отново улучих в десетката. Забавно, нали? Луд или не, ценен кадър или не, тази моя постъпка сложи край на кариерата ми в „Намери, Изчукай и Забрави“.

— Съжалявам.

— Няма защо. Всяко зло за добро — заяви той с делови тон. — След като насила ме изнесоха от кабинета му (където сякаш бе паднала бомба), получих епилептичен припадък. Много силен. Ако не бяха медицинските познания на един стажант, щях да пукна на място. Всъщност изпаднах в ступор, който продължи три дни. И защо не? Не бях мигнал дни наред. А сега…

Той отвори папката и ми подаде трите рентгенови снимки. Не бяха ясни като онези, направени с магнитнорезонансен томограф, ала от опит знаех къде и какво да гледам.

— Едгар, пред теб е онова, което според мнозина не съществува — мозък на адвокат. Ти имаш ли си такива снимки?

— Да го кажем така — ако исках да ги събера в албум…

Уайърман се усмихна.

— Кому е нужен албум с такива фотоси? Виждаш ли куршума?

— Да. Сигурно си държал пистолета ето така… — насочих показалеца си под доста голям ъгъл.

— Почти позна. Куршумът е пробил черепа, променил е траекторията си и е заседнал в мозъка. Но докато спре, е създал… как да се изразя…

— Нещо като ударна вълна?

Очите му грейнаха.

— Именно. Тази ударна вълна е предизвикала оток и натиск върху пресечната точка на зрителните нерви. Разбираш ли какво се е случило? Прострелях се в слепоочието и не само останах жив, но и докарах нещата дотам, че куршумът да създава проблеми за всички чаркове на мозъка, които се намират тук. — Той посочи костта над дясното си ухо. — Положението се влошава още повече от движението на куршума. За две години е проникнал със седем милиметра навътре. Може би дори с повече. Не се налага Хедлок или Принсайп да ми го обясняват. Снимките са достатъчно красноречиви.

— Тогава защо не позволиш да те оперират и да извадят куршума? С Джак ще се грижим за Елизабет, докато се възстановиш напълно…

Той поклати глава.

— Отказваш ли? Защо?

— Защото куршумът се намира твърде дълбоко, amigo. Затова и не останах в болницата. Да не мислиш, че искам да се простя с живота? В никакъв случай. Желанието ми да умра остана в миналото. Най-близките същества все така ми липсват, но сега имам госпожица Истлейк, за която се грижа, и се влюбих в този остров. А и се запознах с теб, Едгар. Искам да видя какво ще се случи с теб. Съжалявам ли за стореното? Понякога si, понякога no. Обземат ли ме съжаления, бързам да си напомня, че вече не съм онзи Уайърман и че трябва да проявявам снизхождение към предишното си „аз“. Онзи човек претърпя такава голяма загуба и изпита толкова силна душевна болка, че не можеше да носи отговорност за постъпките си. Това е моят предишен живот и аз се старая да мисля за проблемите си като за… ами… вродени недъзи.

— Струва ми се доста налудничаво.

— Нима? Спомни си собственото си положение.

Спомних си го. Бях се опитал да удуша жена си, а после бях забравил. Делях леглото си с кукла. Уайърман беше прав, обаче не му го казах.

— Доктор Принсайп иска да постъпя в болницата само защото съм интересен медицински случай — добави той. — Нещо като опитна мишка.

— Откъде знаеш?

— Сигурен съм! — По гласа му се усещаше, че едва сдържа емоциите си. — След фаталния изстрел си имах работа с поне четирима като Принсайп. Ужасяващо еднакви — умни, но дистанцирани и лишени от съчувствие като социопатите от романите на Джон Д. Макдоналд. Принсайп не може да ме оперира, както е невъзможно да се оперира пациент със злокачествен тумор на същата дълбочина в мозъка. Ако имах раково образувание, вероятно щяха да го облъчат, но радиацията няма да подейства на парче олово. Принсайп го съзнава, но в същото време изгаря от любопитство. Възнамерява да ми даде лъжлива надежда, за да ме вкара в болницата и да си прави експерименти. А по-късно, когато умра, най-вероятно ще напише статия за мен и ще я публикува в престижно медицинско списание. После ще отиде в скъпия курорт Канкуин и ще си живее като цар.

— Жестоко е.

— О, не знаеш що е жестокост, докато не видиш погледа на този тип. Щом ме погледна, изпитах непреодолимо желание да си плюя на петите, докато още мога. Впрочем, тъкмо това и направих.

Поклатих глава и зададох най-важния въпрос:

— Какво е прогнозата?

— Я по-добре тръгвай. Това място започва да ми действа на нервите. Току-що осъзнах, че именно тук онзи изрод е отвлякъл момичето.

— Щях да ти го кажа още когато ме накара да отбия.

— Може би е по-добре, че не ми каза. — Той се прозина. — Боже, колко съм уморен!

— От стреса е — казах и се огледах в двете посоки, преди отново да поема по Тамаями Трейл. Още не можех да повярвам, че седя зад волана, но шофирането все повече ми харесваше.

— Питаш ме за прогнозата… Ами, хич не е розова. Взимам конски дози доксептин и зонегран, които са препарати против епилептични припадъци; донякъде помагат, но онази вечер, когато бяхме в „Зория“, разбрах, че имам сериозен проблем. Упорито отказвах да го приема, но нали знаеш библейския пример — упорството погуби фараона, а Моисей поведе към свободата синовете Израилеви.

— Хм… мисля, че там ставаше дума за Червено море. Има ли други лекарства, които можеш да взимаш? По-силни?

— Принсайп ми предложи неуронтин, но аз за нищо на света няма да го пия.

— Заради работата си.

— Именно.

— Уайърман, госпожица Истлейк няма да има полза от теб, ако ослепееш като къртица.

Той помълча минута-две. Шосето, което вече бе съвсем пусто, се развиваше като серпентина под светлината на фаровете.

— Много скоро слепотата ще бъде най-малкият от проблемите ми — промълви Уайърман.

Хвърлих му бърз поглед.

— Да не искаш да кажеш, че този куршум може да те убие?

— Да. — В гласа му не се долавяше никакъв драматизъм, поради което звучеше още по-убедително. — И знаеш ли какво, Едгар?

— Какво?

— Преди да ме убие и докато все още имам едно зрящо око, искам да видя колкото се може повече твои картини. Госпожица Истлейк също иска да разгледа поне няколко. Помоли ме да ти го кажа. Можеш да ги докараш с колата. Какво виждам, доста добре се справяш с шофирането.

Бяхме се приближили до отклонението за Дума Ки. Включих мигача.

— Ще ти кажа какво мисля понякога — продължи Уайърман след кратка пауза. — Смятам, че този невероятен късмет в живота ми все някога трябва да свърши и да се обърне на сто и осемдесет градуса. Нямам основания да си го мисля, ала все пак е някаква опора. Разбираш ли ме?

— Да — кимнах аз. — Уайърман?

— Все още съм на линията, muchacho.

— Ти обичаш Дума, но в същото време мислиш, че нещо в острова не е наред. Какво?

— Не знам точно, ала наистина има нещо. Не си ли съгласен?

— Разбира се. Много добре го знаеш. Когато двамата с Илзе се опитахме да навлезем в дълбините на острова, ни прилоша. Само че дъщеря ми се почувства много по-зле от мен.

— И не е единствената, ако се вярва на историите, които съм чувал.

— Истории?

— Да. На брега всичко е нормално, но в дълбините на острова… — Уайърман поклати глава. — Мисля, че може да има някакво замърсяване на подпочвените води. Вероятно това е причината треволяците и храсталаците да избуяват, въпреки че при подобен климат без поливане не би трябвало да има и стръкче трева на моравата ти. Не знам на какво се дължи, но по-добре човек да се пази. Особено младите жени, които искат да имат деца. Деца без вродени недъзи.

Изявлението му ме порази. Изобщо не ми беше хрумвало подобно нещо. Не казах нито дума до края на пътуването.