Стивън Кинг
Дума Ки (89)

VII

Денят ми се стори безкраен. Ако си решил да хвърлиш тялото си върху конвейера на съвременната медицина (особено в голям град, претъпкан с възрастни и често болни хора), със сигурност те очаква дълъг и изнурителен ден. Останахме в болницата до шест вечерта. Наистина поискаха да задържат Уайърман, той обаче твърдо отказа.

Прекарах по-голямата част от този ден в чакалните-числитища, в които по масите се въргаляха стари списания, столовете са с протрита тапицерия, а телевизорът е прикрепен на висока стойка. Седях, слушах как разговорите на угрижени хора се конкурират с боботенето на телевизора, само от време на време отивах до помещенията, където се разрешаваше да говориш по мобилен телефон, и се обаждах на Джак, за да проверя как е Елизабет. Първият път ми каза, че играели на парчизи^[1].

После госпожица Истлейк пренаредила Порцелановия град. Когато се обадих за трети път, научих, че ядат сандвичи и гледат Опра. Четвъртият път госпожицата спеше.

— Кажете му, че отиде сама до тоалетната — добави Джак. — До скоро.

Казах му. Уайърман се зарадва. Макар и бавно, медицинският конвейер пълзеше.

Минахме през три чакални. Първата се намираше пред приемното отделение, където Уайърман дори не пожела да вземе формуляр (навярно защото не можеше да прочете и дума, ала аз старателно попълних всички необходими графи), а втората — пред неврологията, където се запознах с Джийн Хедлок, лекарят на Елизабет, и с Хърбърт Принсайп, който според Хедлок бе най-добрият невролог в цяла Сарасота. Принсайп не го отрече, нито пък отвърна с престорена скромност: „Ласкаете ме.“ Третата чакалня бе на втория етаж, където бе отделението със свръхмодерно медицинско оборудване. Не заведох Уайърман при моя добър познат — магнитнорезонансния томограф, а в рентгеновия кабинет в далечния край на коридора (предполагах, че в нашият високотехнологичен век този кабинет ще е прашасал и обвит в паяжини). Уайърман ми повери медальона си с Дева Мария и аз седнах в чакалнята, питайки се защо най-добрият невролог на Сарасота е прибягнал до този архаичен метод. Никой не си направи труда да ме посвети.

Телевизорите и в трите чакални бяха включени на Шести канал, ето защо пред очите ми непрекъснато се появяваше прословутата снимка — ръката на Кенди Браун стиска здраво китката на Тина Гарибалди, лицето й е обърнато към похитителя, а очите й казват нещо, което поражда ужас във всеки, израснал в що-годе приличен дом. Всички родители обясняват на децата си, че трябва да са предпазливи, изключително предпазливи, че непознатите могат да бъдат опасни, много опасни, и вероятно рожбите им не се съмняват в тези предупредения, но децата от добрите семейства са убедени, че безопасността им е гарантирана по рождение. Погледът на Тина казваше: „Да, господине, кажете какво да направя.“ Погледът й казваше: „Вие сте възрастен, аз още съм малка, ще ви послушам.“ Погледът й казваше: „Възпитали са ме да уважавам възрастните.“ Но най-ужасно бе как очите й казваха: „Никога не са ми причинявали болка.“

Не мисля, че натрапчивото повторение на снимката по телевизията бе определящ фактор за онова, което последва, но имаше ли връзка с онези събития? Да.

Твърдо да.