Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
II
Сънят не беше кошмар, но бе толкова ярък и жив, че бе невъзможно да го опиша с думи, макар че донякъде успях да пресъздам върху платно онова, което усещах. Донякъде… но бе напълно достатъчно. Беше по залез-слънце. В този сън, както и във всички следващи, слънцето винаги залязваше. Ярката червена светлина на запад стигаше до небето, където избледняваше до оранжево, после до мръснозелено. Заливът бе обхванат от мъртвешки покой, само малки вълнички, напомнящи струйки пот, пробягваха по гладката водна повърхност. Океанът, осветен от алено зарево, напомняше грамадна очна кухина, пълна с кръв.
На този огнен фон се очертаваше силуетът на тримачтов кораб. Прогнилите изпокъсани платна висяха немощно и слънчевите лъчи струяха през дупките в тях. Всички на борда бяха мъртви — разбираше се от пръв поглед. От кораба се излъчваше някаква заплаха, сякаш там бе върлувала коварна болест, погубила екипажа и оставила подире си само този гниещ труп от дърво, такелаж и платна. Казах си, че ако някоя птица прелети над него, ще се подпали и ще падне мъртва на палубата.
На около четирийсет метра от кораба се виждаше малка лодка с весла. В нея седеше момиченце, обърнато с гръб към мен. Оранжево-червената му коса бе изкуствена — естествената не можеше да прилича на заплетено гранче прежда. Познах момиченцето само по рокличката. Материята беше щампована с квадратчета на популярната игра „морски шах“ и надписи „АЗ ПЕЧЕЛЯ“, „ТИ ПЕЧЕЛИШ“. Илзе имаше такава рокличка, когато беше на четири-пет годинки… горе-долу на толкова бяха и близначките на семейната снимка, която бях видял на площадката на втория етаж в „Двореца на убийците“.
Опитах се да извикам и ударих травмираното си бедро. Изкрещях от болка и легнах по гръб, вслушвайки се в грохота на прибоя и шепота на раковините под къщата. Те ми подсказаха къде се намирам, ала неми донесоха покой. „Аз печеля — сякаш казваха. — Ти печелиш. Ти печелиш. Аз печеля. Пистолет, аз печеля. Плод, ти печелиш. Аз печеля, ти печелиш.“
Ампутираната ръка ме засърбя. Ако продължаваше така, щях да полудея. Знаех само един начин да спра сърбежа. Качих се на горния етаж и следващите три часа рисувах като обезумял. Нямах модел, не поглеждах за вдъхновение през прозореца. Всичко беше в съзнанието ми. Докато работех, разбрах, че всички досегашни картини са ме водили към тази. Момиченцето в лодката беше само допълнение, котва, придържаше ме към реалността. Към кораба — ето към какво се бях стремил. Към кораба и залеза. Когато погледнах назад, осъзнах иронията — новото платно много напомняше на „Здравей“ — рисунката с моливи, която направих в деня на пристигането си на острова.