Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
IX
— Здравей, Пам, пак съм аз.
— Не желая да говоря повече с теб, Едгар. Казахме си всичко, край!
— Не съвсем. Ще бъда кратък. Намирам се в дома на една възрастна дама. Сега тя спи, но не мога да я оставя сама за дълго.
— Каква възрастна дама? — не сдържа любопитството си Пам.
— Казва се Елизабет Истлейк. На осемдесет и пет години е, има Алцхаймер в начален стадий. Човекът, който се грижи за нея, има спешна работа и го замествам.
— Да не искаш да те препоръчам за медал от организацията „Помагай на другите“?
— Не, обаждам се, за да те убедя, че не съм луд. — Притиснах слушалката между ухото и рамото си и се пресегнах за рисунката.
— И защо си правиш този труд?
— Защото си убедена, че Илзе те е предала, а не е истина.
— Господи, не вярвам на ушите си! Ако тя ти се обади от Санта Фе и ти каже, че връзката на обувката й се е скъсала, сигурно ще се юрнеш да й занесеш нова!
— Освен това не ми харесва, че ме смяташ за луд. Затова ще ти дам доказателство за здравия си разум… чуваш ли ме?
Бившата ми жена мълчеше, но знаех, че ме слуша.
— Преди десет-петнайсет минути си излязла от банята. Предполагам, че е така, защото косата ти не е сресана. Сигурно още отказваш да ползваш сешоар…
— Как…
— Не знам как. Когато ти се обадих, ти седеше на люлеещ се стол. Вероятно се го купила след развода. Четеше книга и ядеше курабийки. Овесени, наричат се „Бабините курабийки“. Вече не вали и слънцето грее през прозореца. Имаш нов телевизор с плосък екран — помълчах. — И котка. Взела си си котка. Спи под телевизора.
На другия край на линията цареше мъртвешка тишина. В моя край духаше вятър и дъждът плющеше по прозорците. Наканих се да я питам дали ме слуша, но чух безжизнен глас, който никак не приличаше на нейния. Първо си помислих, че говори с престорено безразличие, за да ми причини болка, но грешах.
— Престани да ме шпионираш. Ако си ме обичал някога, престани да ме шпионираш.
— Тогава ти престани да ме обвиняваш — изрекох прегракнало. Внезапно си помислих за Илзе — как стои пред терминала на авиокомпания „Делта“, обляна от ярките лъчи на тропическото слънце, гледа ме и казва: „Трябва да оздравееш, татко. Заслужаваш най-доброто, макар че понякога се съмнявам дали наистина го вярваш.“ — Онова, което ми се случи, не беше по моя вина. Злополуката също не беше по моя вина, нито пък това, което става сега. Не съм го искал.
— Да не мислиш, че аз съм го искала? — изкрещя Пам.
Затворих очи, молейки се да се въздържа и да не отвърна на яростта с ярост.
— Не, разбира се.
— Тогава ме остави на мира! Престани да се обаждаш! Престани да ме ПЛАШИШ!
Тя затвори. Притиснах слушалката до ухото си. Тишината бе нарушена от изщракване, после чух характерното бучене на Дума Ки. Днес то сякаш идваше изпод вратата. Може би заради дъжда. Върнах слушалката на вилката и се загледах в рицарските доспехи.
— Мисля, че мина добре, сър Ланселот — промърморих.
Отговор не последва — така ми се падаше.