Стивън Кинг
Дума Ки (78)

VII

Стаята, която Уайърман и Елизабет наричаха „Порцелановата приемна“, бе изпълнена с тъжната светлина на субтропичната зима. Дъждът се беше усилил и барабанеше по прозорците, силният вятър люлееше короните на палмите, обкръжаващи „Двореца“, и сенките им танцуваха по стените. Този следобед за първи път не видях на масата „живи картини“ — статуетките на хора и животни и макетите на сгради бях захвърлени в безпорядък. Еднорог и чернокож мъж лежаха един до друг до преобърнатото училище. Ако на масата изобщо се разиграваше някаква сцена, то явно бе от филм-катастрофа. До величествения дом с колони в стил „Тара“ се виждаше кутия за курабийки. Уайърман вече ми бе обяснил какво трябва да сторя, ако Елизабет ме помоли да й я дам.

Дамата седеше на инвалидната количка и с безразличие се взираше в хаоса на масата, където обикновено всяко нещо си беше на мястото. Носеше синя рокля и сини баскетболни кецове „Чък Тейлър“. Запита се дали тази сутрин госпожица Истлейк се е облякла сама или с помощта на Уайърман.

В началото се държеше нормално — произнесе правилно името и попита за здравето ми. Взе си довиждане с Уайърман, когато той се отправи към семейство Баумгартен, и го посъветва да си сложи шапката и да вземе чадър. Но само петнайсет минути по-късно, когато й донесох храна от кухнята, състоянието й рязко се влоши. Елизабет се взираше в една точка и я чух как мърмори:

— Връщай се, Теси, не ти е тук мястото. И кажи на Големия урод да се маха.

Теси. Името ми беше познато. Като използвах разработената от мен система за търсене, потърсих асоциации и в съзнанието ми изникна заглавието „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“. Едната от сестрите-близначки на Елизабет се казваше Теси. Знаех го от Уайърман. Сякаш го чух да казва: „Предполага се, че са се удавили“ и внезапен хлад прободе сърцето ми като нож.

— Дай ми я — изфъфли старицата и посочи кутията за курабийки. Подадох й я, а тя извади от джоба си статуетка, увита в носна кърпа. Махна капачето на кутията, погледна ме с такава смесица от притворство и смущение, че ми се прииска да извърна очи, и пусна фигурката вътре. Чу се глухо тупване. Тя се опита да сложи капака обратно, ала щом понечих да й помогна, отблъсна ръката ми. Едва когато го намести, ми подаде кутията.

— Знаеш ли какво да направиш с това? — попита. — Той… той… — виждах как се мъчи. Думата упорито й убягваше. Надсмиваше й се. Можех да й подскажа, ала помнех как се вбесявах, когато другите постъпваха така с мен, затова се въздържах. — Той каза ли ти какво да направиш?

— Да.

— Тогава какво чакаш? Разкарай мръсницата!

Понесох кутията към малкото езерце, което се намираше до тенис корта. Рибките подскачаха във водата — явно се радваха на дъжда, за разлика от мен. До пейката имаше купчинка камъни, точно както Уайърман ми беше казал. Хвърлих един в езерцето („Може би си мислиш, че няма да го чуе, но слухът й е много остър“ — беше ме предупредил дългокосият), като се стараех да не улуча някоя палава рибка. Върнах кутийката със статуетката в къщата, но не я занесох в „Порцелановата приемна“, а в кухнята, махнах капака и извадих фигурката, увита в носна кърпа. Не беше предвидено в подробните указания на Уайърман, обаче любопитството му гризеше.

Видях порцеланова жена с изстъргано лице. На мястото му се белееше грапава повърхност.

— Кой е там? — изкрещя старицата и аз се стреснах. За малко щях да изтърва обезобразената статуетка на покрития с керамични плочки под, където по всяка вероятност щеше да се разбие на парчета.

— Аз съм, Елизабет — отвърнах и сложих фигурката на масата.

— Едмънд? Едгар… или както там се казваш…

— Точно така. — Върнах се в салона.

— Изпълни ли молбата ми?

— Да, Елизабет.

— Хапнах ли вече?

— Да.

— Добре.

Тя въздъхна тежко.

— Искаш ли нещо друго? Мога да…

— Не, благодаря ти, драги. Сигурна съм, че влакът скоро ще пристигне, а пък аз не обичам да пътувам с гръб към движението и ако съм яла скоро, ми прилошава. Не си ли виждал кутията ми за курабийки?

— Май е в кухнята. Да ти я донеса ли?

— Не и в такъв дъждовен ден. Бих те помолила да я хвърлиш в езерото, но размислих. Глупаво е, когато вали дъжд. Милосърдието идва с лекота. И ръми кротко като дъжда.

— От небесата — добавих аз.

— Да, да — махна с ръка госпожица Истлейк, сякаш искаше да каже, че това няма никакво значение.

— Защо не подредиш статуетките си, Елизабет?

Тя погледна масата, после обърна очи към прозореца — тъкмо когато силен порив на вятъра плисна завеса от дъжд върху стъклото.

— Да го духат! — чух в отговор. — Всичко в главата ми е ебана каша! — И внезапно добави с неочаквана злоба: — Измряха и ме зарязаха тук.

Аз бях последният, който би се скандализирал от вулгарността й; разбирах я прекрасно.

— Не биваше да го взима, но той не знаеше — добави Елизабет.

— Какво да взима?

— Това — отвърна старицата. — Искам на влака. Искам да се махна оттук, преди да дойде Гадния.

И двамата замълчахме. Тя затвори очи и сякаш заспа.

За да се заема с нещо, станах от креслото, което щеше да пасне идеално на интериора в някой изискан клуб, и се приближих до масата. Взех две порцеланови фигурки — момченце и момиченце — разгледах ги и ги върнах обратно. Почесах разсеяно липсващата си ръка, докато се взирах в безпорядъка. Върху полираната дървена повърхност имаше най-малко сто, може би и двеста статуетки. Вниманието ми бе привлечено от порцеланова жена със старомодна шапка (шапка на млекарка), но тя не ми вършеше работа. Заради шапката и защото бе твърде млада. Сетне забелязах друга с дълга боядисана коса, по-дълга и малко по-тъмно, ала…

Не, всъщност не беше, понеже Пам бе посетила козметичния салон, който наричах „Извор на младостта за всички жертви на кризата на средната възраст“.

Докато държах фигурката, съжалих, че не разполагам с къщичка, в която да я приютя, и книга, която да й дам да почете.

Опитах се да я преместя в дясната си ръка — съвсем естествено желание, защото усещах, че тази ръка си е на мястото — и статуетката изтрака на масата. Не се счупи, но Елизабет отвори очи.

— Дик! Влакът ли идва? Изсвири ли? Спря ли на гарата?

— Още не — отвърнах аз. — Защо не подремнеш още мъничко?

— О, ще я намериш на площадката на втория етаж — рече тя, сякаш я бях питал за нещо, и отново затвори очи. — Кажи ми, когато влакът пристигне. Не понасям тази гара. И се оглеждай за Гадния. Този путколизец може да се спотайва къде ли не.

— Не се бой — успокоих я. Дясната ми ръка ме сърбеше ужасно. Посегнах към задния си джоб, но бележникът ми не беше там. Бях го забравил в кухнята на „Розовата грамада“. От тази кухня мислите ми прескочиха към другата — тази в „Двореца“. На масата, където бях оставил кутийката за курабийки, имаше бележник. Забързах към кухнята, взех бележника, захапах го и почти на бегом се върнах в „Порцелановата приемна“. Извадих химикалката от джоба на ризата си, седнах на креслото и трескаво започнах да рисувам статуетката под съпровода на дъжда, барабанящ по прозорците. Госпожица Истлейк дремеше от другата страна на масата, главата й беше клюмнала, устата й — полуотворена, а гонените от вятъра сенки на палмите се мятаха по стените като прилепи.

Не ми отне много време, но докато рисувах, осъзнах, че се освобождавам от сърбежа, прехвърляйки го върху белия лист. Рисувах порцелановата фигурка, но това беше и Пам. Жената бе Пам, но и порцелановата фигурка. Косата й беше по-дълга, отколкото при последната ни среща, и стигаше до раменете й. Тя седеше на

(СТАРЧОК, СТОЛЕТНИК)

стол. Какъв? Люлеещ се стол. Докато живеехме заедно, в дома ни нямаше люлеещ се стол, ала ето, че вече се бе появил. На масата до нея имаше нещо. Отначало не знаех какво е, после химикалката изобрази кутия с надпис на капака. „Златна пещ“? Не, друг надпис. „Бабините курабийки“. До кутията се появи и още нещо. Нещо по-малко. Овесена курабийка. Пам обожаваше овесените курабийки. Докато се взирах в рисунката, химикалката изобрази и книга в ръката на бившата ми жена. Заглавието й обаче не се виждаше. Ръката ми вече добавяше ивици между Пам и прозореца. Бившата ми каза, че в Сейнт Пол вали сняг, но явно времето се е прояснило. Ивиците бяха слънчеви лъчи.

Помислих си, че рисунката е завършена, но не беше. Химикалката, бърза като мълния, се премести към левия край на листа и добави телевизор. Нов телевизор с плосък екран като този в хасиендата. А под него…

Химикалката свърши работата си и се отдели от листа. Сърбежът изчезна. Пръстите ми се бяха вдървили от напрежението. Елизабет бе заспала дълбоко. Казах си, че на времето е била млада и красива. Навярно навремето е била мечтата на някой млад мъж. А сега похъркваше, раззинала беззъбата си уста. Хрумна ми, че ако има Бог, не би трябвало да позволява хората да остареят и да погрознеят.