Стивън Кинг
Дума Ки (77)

VI

Бях ядосан и отчаян. Дъждовното мрачно време още повече ме потискаше. Опитах се да рисувам, но нищо не излезе. Слязох на долния етаж, взех скицника си и изведнъж осъзнах, че съм се върнал към онези драсканици, с които се развличах, докато говорех по телефона в предишния си живот — карикатурни уроди с грамадни уши. Отвратих се от себе си и се наканих да захвърля скицника, но телефонът иззвъня. Беше Уайърман.

— Ще наминеш ли днес следобед?

— Естествено.

— Защото си казах, че при този дъжд…

— Мисля, че ще дойда с кола. Тук няма кого да блъсна.

— Добре. Само че забрави за два часа по поезия. Днес мадам не е на себе си.

— Много ли е зле?

— Много. Още не си я виждал такава. Разпокъсани мисли. Никакъв досег с реалността. Помрачено съзнание. — Той си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Сякаш внезапен порив на вятъра засвистя в слушалката. — Виж, Едгар, не ми е удобно да те моля, но може ли да те оставя при нея за малко? Не повече от четирийсет и пет минути. Баумгартенови имат проблеми със сауната… нещо не е наред с нагревателя и ще дойде човек да го оправи, но аз трябва да му покажа разпределителното табло и така нататък. И естествено да подпиша бланката за свършената работа.

— Нямаш проблеми.

— Благодаря! Бих те целунал, ако нямаше толкова херпеси…

— Майната ти, Уайърман.

— Да-а-а, всички ме обичат. Това е моето проклятие.

— Пам ми се обади. Поговорила е с моя приятел Том Райли. — Като се имаше предвид какво бяха правили с жена ми в мое отсъствие, да наричам Том свой приятел бе малко странно, ала от друга страна, защо пък не? — Мисля, че благодарение на усилията й планът за самоубийство е отменен.

— Прекрасно. Но защо долавям горчивина в гласа ти?

— Тя взе да ме разпитва как съм разбрал за намеренията му.

— Тоест вече не я е интересувало как си разбрал за креватните им изпълнения, а…

— Как съм поставил диагнозата му — депресия със самоубийствени тенденции — от две хиляди километра разстояние.

— Да! И какво й каза?

— Понеже нямах под ръка добър адвокат, нямах друг избор, освен да кажа истината.

— И тя си помисли, че си un poco loco^[1].

— Не, Уайърман — вероятно реши, че съм muy loco — луд за връзване.

— Пука ли ти?

— Не. Но ще започне да умува, а Пам е достойна за националния олимпийски отбор по умуване. Ето защо се тревожа, че доброто ми дело ще навреди на малката ми дъщеря.

— Тоест жена ти ще търси виновника.

— Точно така. Познавам я.

— Лоша работа.

— Илзе ще бъде разтърсена много по-силно, отколкото заслужава. Откакто се помнят, двете с Мелинда са възприемали Том като истински чичо.

— Налага се да убедиш жена си, че наистина си имал видение и дъщеря ти не е свързана с тази история.

— И как да го сторя?

— Защо не й разкажеш случка от живота й, за която няма как да знаеш?

— Уайърман, ти си полудял! Не мога да задействам телепатията си, когато ми скимне!

— Откъде си толкова сигурен? Затварям, amigo — госпожица Истлейк май изпусна подноса с обяда. Ще се видим ли следобеда?

— Да. — Щях да добавя и „До скоро“, но той вече бе прекъснал връзката. Последвах примера му, чудейки се къде ли бях сложил градинските ръкавици на Пам — онези с надписа „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“. Може би ако ги намерех, идеята на Уайърман нямаше да ми изглежда толкова налудничава.

Претърсих цялата къща, но не ги открих. Може би ги бях изхвърлил, след като бях завършил „Приятели-любовници“. Не помнех. Знаех само, че от тогава не ги бях виждал.