Стивън Кинг
Дума Ки (76)

V

Ден по-късно отидох до Номикс заедно с Уайърман, за да купим нов филтър за умивалник по молба на двойката от номер 17 (онези със спортната кола и мазното кънтри) и пластмасови заграждения за Злите псета. Уайърман не се нуждаеше от помощта ми, а още по-малко пък му трябваше да се тътря подире му в магазина, но денят бе мрачен и дъждовен и ми се прииска да сменя обстановката. Обядвахме в „Офелия“ и поспорихме на тема рокендрол, така че си изкарахме добре. Когато се прибрах, лампичката на телефонния секретар мигаше. Съобщението бе от Пам и се състоеше едва от три думи: „Обади ми се.“

Направих го, ала преди това (признавам, че постъпих като страхливец) влязох в интернет и отворих страницата с некролозите на „Минеаполис Стар Трибюн“. Прегледах я набързо. Името Том Райли не фигурираше, макар че можеше да се е самоубил, след като броят е влязъл за печат.

Обикновено следобед бившата ми жена лягаше да си подремне и изключваше телефона. Очаквах да чуя краткото съобщение, записано на телефонния секретар. Този ден обаче Пам вдигна слушалката и аз чух вежливото, но сдържано „Ало?“.

— Аз съм, Пам. Търсила си ме.

— Сигурно си бил на плажа. При нас вали сняг. Вали сняг и е студено като на Северния полюс.

Олекна ми. Том не беше мъртъв. Ако беше сложил край на живота си, нямаше да си говорим празни приказки.

— Всъщност днес тук е хладно и дъждовно.

— Чудесно. Надявам се да простинеш. Тази сутрин том Райли избяга оттук, след като ме нарече „мръсница, която си вре носа, където не й е работата“, и счупи една ваза. Може би трябва да се радвам, че не я хвърли по мен. — Пам заплака. Изхлипа, после изненадващо се засмя. Смехът й бе горчив, но лишен от злост. — Кога най-сетне ще изгубиш таланта си да ме разплакваш?

— Кажи ми какво се случи, Панда.

— Престани да ме наричаш така. Повтори и ще затворя. Тогава ще звъниш на Том да питаш него какво се е случило. Май трябва да те принудя да направиш точно това. Ще ти е за урок. — Започнах да си масажирам слепоочията: лявото с палеца, а дясното — с показалеца и средния ръст. Изумително е как една ръка може да обхване толкова много сънища и болка. Не говоря за потенциалните възможности за задоволяване на еротичните фантазии.

— Кажи ми, Пам моля те. Ще те изслушам и няма да избухвам.

— Значи можеш, а? Секунда… — Чух някакво изтракване, сякаш бе оставила слушалката на твърда повърхност, може би на кухненската маса. За миг чух приглушения брътвеж на телевизора, после звукът внезапно замлъкна. — Така, сега вече чувам мислите си. — Тя отново изхлипа. Изсекна се. Отново заговори, но вече спокойно, без истерия. — Помолих Майра да ми се обади, когато Том се прибере… Майра Деворкян, съседката му. Казах й, че се тревожа за психическото му състояние. Не съм сбъркала, нали?

— Не си.

— И бинго! Майра сподели, че също била разтревожена… също и съпругът й Бен. Каза, че пиел твърде много, а понякога отивал на работа небръснат. Макар че бил в чудесно настроение, когато тръгвали на пътешествието. Удивително е колко неща забелязват съседите, дори и да не са ти близки приятели. Бен и Майра изобщо не подозираха за… нас, но са разбрали, че Том е в депресия.

„Ти си въобразяваш, че не са знаели за вас“ — помислих си, ала не го изрекох.

— Накратко, поканих го у дома. Така ме гледаше, когато дойде… така ме гледаше… сякаш си мислеше, че искам да… нали разбираш…

— Продължи оттам, където спря.

— Аз ли разказвам или ти?

— Извинявай.

— Всъщност си прав естествено, че си прав. Смятах да го поканя в кухнята на кафе, но не успяхме да стигнем по-далеч от хола. Опита се да ме целуне. — Тя произнесе това изречение с демонстративна гордост. — Позволих му… веднъж… но щом стана ясно, че иска нещо повече, го отблъснах и му казах, че настоявам да поговорим. Отвърна, че не очаквал нищо хубаво, понеже изречението ми било достатъчно красноречиво, но вече нищо не можело да го нарани така, както съм го била наранила аз, когато му казах, че няма да се виждаме повече. Такива сте вие, мъжете — а после разправят, че ние сме насаждали чувство за вина.

Слушах я, без да продумам.

— Потвърдих, че вече няма да имаме романтични отношения, но той не ми е безразличен. Добавих как няколко души са споделили с мен за странностите в поведението му, а аз съм се сетила, че е престанал да взема антидепресантите, и съм се разтревожила да не реши да се самоубие.

Тя замлъкна за миг, преди да продължи задъханата си тирада:

— Преди да дойде, въобще не смятах да му казвам всички тези неща. Но щом прекрачи прага, реших да го направя, а като ме целуна, и последните ми съмнения изчезнаха. Устните му бяха студени и сухи. Сякаш се целувах с труп.

— Вярвам ти — въздъхнах и понечих да почеша дясната си ръка.

— Лицето му се бе изопнало… в буквалния смисъл. Всички бръчки се бяха изгладили, а свитите му устни бяха като чертички. Попита ме откъде ми е хрумнала подобна дивотия. И преди да му отговоря, добави, че дрънкам шибани простотии. Тъкмо така се изрази, а знаеш, че такива думи не фигурират в речника му.

Права беше. Онзи Том, когото познавах, за нищо на света не би говорил така.

— Нямах намерение да му съобщавам имена… най-малко твоето, за да не ме помисли за луда, нито пък на Илзе, защото един бог знае какво би могъл да й наговори, ако…

— Казах ти вече, че Или няма нищо общо с…

— Не ме прекъсвай. Свършвам. Казвах само, че хората, забелязали странностите в поведението му, дори не знаят за хапчетата, които взема след втория развод, нито че от месец май миналата година вече не ги пие. Той ги нарича „хапчета за затъпяване“. И ако си въобразява, че се контролира и никой нищо не забелязва, много греши. После го предупредих, че ако посегне на живота си, ще кажа на майка му и брат му, че се е самоубил, и това ще ги съкруши. Беше твоя идея, Едгар, и се оказа блестяща. Надявам се, че се гордееш. Тогава той счупи вазата и ме нарече „мръсница, която си вре носа, където не й е работата“. Бас държа, че… — Тя преглътна и аз го чух съвсем ясно през всичките километри, които ни деляха. — Бас държа, че вече е знаел със сигурност как точно ще се самоубие.

— Не се и съмнявам. Какво според теб ще направи сега?

— Не знам. Наистина не знам.

— Може би трябва да му се обадя…

— По-добре недей. Ами ако узнае за нашия разговор и това се окаже последната капка? Тогава ти ще си онзи, който няма да може да спи спокойно — добави малко ехидно тя.

Не бях мислил за този вариант, но в думите й имаше логика. Том и Уайърман дяволски си приличаха в едно — и двамата се нуждаеха от помощ, но не можех насила да ги отведа там, където щяха да я получат. В паметта ми изплува един афоризъм (може би уместен, а може би — не): „Можеш да приобщиш една уличница към културата, не и да я накараш да мисли“. Вероятно Уайърман знаеше кой е авторът^[1]. И годината, през която е била изречена крилатата мисъл.

— Сега искам да ми кажеш как разбра за намеренията му — продължи Пам. — Искам да разбера и, кълна се в Бога, ще ми разкажеш всичко, преди да затворя. Изпълних наставленията ти, затова имам право да знам.

Най-накрая се бе появил въпросът, който не ми беше задавала преди. Тогава умът й беше ангажиран с друго: как бях узнал за двама им с Том. Е, не само Уайърман имаше афинитет към житейските мъдрости; баща ми също можеше да се похвали с няколко. Сред тях беше и следната: „Когато лъжата не върши работа, кажи истината.“

— След злополуката започнах да рисувам.

— Знам. И?

Разказах й за картината, на която я бях изобразил заедно с Макс и Том Райли. За проучванията си на феномена „фантомни крайници“. За това как бях видял Том Райли да стои до стълбите към ателието ми (използвах тази дума, а не „Розовото мъниче“) — гол до кръста и с извадено око, на чието място се чернееше съсирена кръв.

Най-накрая приключих, а в другия край на линията се възцари продължителна тишина. Нямах намерение да я нарушавам. Най-накрая Пам заговори. С променен, безкрайно резервиран и предпазлив глас:

— Наистина ли го вярваш, Едгар?

— Уайърман, който живее наблизо… — замълчах, обхванат от внезапна ярост. И не защото не намирах нужните думи. Или не само заради това. Наистина ли възнамерявах да й кажа, че човекът, който живее в голямата хасиенда, от време на време проявява телепатични способности и затова ми вярва?

— Какво за него, Едгар? — Пам говореше спокойно и предразполагащо. Познавах добре този тон. Бях му се наслушал през първите месец-два след злополуката. Така тя говореше с Едгар, пациент в психиатричното отделение.

— Нищо — отсякох. — Не е важно.

— Обади се на доктор Кеймън и му разкажи за новата си идея. Че си екстрасенс. Но не му изпращай електронно писмо, а му се обади по телефона. Моля те.

— Добре, Пам. — Изведнъж се почувствах безкрайно уморен. И много гневен и озлобен.

— Какво добре?

— Добре, разбрах те. Напълно. Все едно не сме разговаряли. Исках само да спася Том Райли.

Тя явно не намери отговор на думите ми. Не успя и да получи рационално обяснение как точно бях успял да разбера за плановете на Том. Така завърши разговорът ни. Затворих телефона и си казах: „Всяко добро дело бива наказано.“

Може би и тя си бе помислила същото.