Стивън Кинг
Дума Ки (71)

XI

На телефонния секретар в дневната мигаха две лампички — едната съобщаваше, че е получено ново съобщение, а втората известяваше, че записващата лента е запълнена докрай. В прозорчето „ПОЛУЧИ СЪОБЩЕНИЯ“ светеше цифрата 1. Изведнъж изпитах лошо предчувствие, а болката в тила ми бавно запълзя към челото. Познавах само двама души, които можеха да оставят толкова дълго съобщение, че да запълнят цялата касетка — Пам и Илзе — и в нито един от двата случая не разчитах на добри новини. За да кажеш „Всичко е наред, обади се, когато имаш възможност“ не са необходими цели пет минути.

„Ще го прослушам утре сутринта“ — помислих си, после някакво подличко гласче, което май не бях чувал досега (може би се бе пръкнало току-що), даде още по-радикално предложение — да изтрия съобщението, без да го прослушам.

— Чудесна идея — изсумтях. — А когато човекът, който ме е търсел, позвъни отново, ще кажа, че бездомно псе е изяло телефонния ми секретар.

Натиснах бутона за прослушване. Както често се случва, тъкмо когато сме най-сигурни какво да очакваме, предположението ни се оказва погрешно. Съобщението не бе оставено нито от Пам, нито от Илзе; чух хрипкавия глас на Елизабет Истлейк:

„Здравей, Едгар. Надявам се, че си имал ползотворен ден и се наслаждаваш на компанията на Уайърман, както и аз се наслаждавам на компанията на госпожица… добре, де, забравих й името, но е изключително приятна жена. Важното е, че помня твоето име. В момента се радвам на един от светлите си периоди. Обичам ги и ги ценя, но в същото време ме изпълват и с тъга. Сякаш летиш с планер и порив на вятъра те издига над стелещата се над земята мъгла. Известно време виждаш всичко ясно и отчетливо… но знаеш, че вятърът ще затихне и планерът отново ще се гмурне в мъглата. Разбираш ли ме?“

Разбирах я чудесно. Животът ми се бе подобрил, но още бях в света, в който се бях събудил — тук думите нямаха смисъл, а спомените бяха разпилени като градински мебели след ураган. В този свят се опитвах да общувам, като се нахвърлям върху хората, а единствените чувства, на които бях способен, бяха страх и гняв. Навярно бе възможно да изляза от това състояние (както би казала Елизабет), ала после никога нямаше да мога да се откъсна от усещането, че реалността е тънка и прозрачна. А какво имаше зад нея? Хаос. Безумие. Жестоката истина е червена.

„Стига съм говорила за себе си, Едгар. Обаждам се да те питам нещо. Заради парите ли рисуваш, или вярваш в изкуството заради самото изкуство? Сигурна съм, че те попитах, когато се запознахме — почти съм сигурна, — но не помня отговора ти. Според мен вярваш в изкуството заради самото изкуство, иначе Дума не би те извикала. Но ако останеш тук достатъчно дълго… — В гласа й се прокрадна загриженост. — Едгар, не се съмнявам, че ще си чудесен съсед, но трябва да вземеш някои предохранителни мерки. Мисля, че имаш дъщеря, и ако не се лъжа, тя идва тук. Нали? Доколкото си спомням, веднъж май ми помаха. Симпатична блондинка е, нали така? Може да я бъркам със сестра си Хана (имам склонност към подобни грешки), но мисля, че сега съм права. Ако възнамеряваш да се задържиш тук, Едгар, повече не кани дъщеря си тук. При никакви обстоятелства. Дума Ки е опасно място за дъщерите.“

Втренчих се в телефонния секретар. Опасно място. Преди май беше казала, че не е хубаво, или поне такъв спомен имах. Дали означаваше едно и също?

„И картините ти — продължи тя. — В тях е другият проблем. — В гласа й се долавяха извинителни нотки и сякаш въздухът не й достигаше. — Естествено никой не бива да казва на художника какво да прави, обаче… ох, драги… — Тя се закашля като всеки дългогодишен пушач. — Никой не обича да му говорят открито за тези неща… може би никой не знае как да говори открито за тях… но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет, Едгар? Съвет от човек, който само съзерцава изкуството, към човек, който го създава? Ще ми позволиш ли?“

Зачаках. Телефонният секретар мълчеше. Казах си, че сигурно лентата е свършила. Раковините под къщата шепнеха тихичко, сякаш споделяха тайните си. „Пистолет, плод. Плод, пистолет.“ Елизабет отново заговори:

„Ако управителите на «Ското» или «Авенида» ти предложат да направиш изложба, настоятелно те моля да се съгласиш. За да могат и други хора да се насладят на творбите ти, но най-вече за да ги махнеш възможно по-скоро от Дума… — Тя си пое дъх като човек, който се подготвя за някаква неприятна работа. Направи ми впечатление, че говори съвсем свързано, не като изкуфяла старица. — Не допускай да се натрупа в тях. Това е съветът ми — съвсем добронамерен и лишен от какъвто и да е… личен интерес. Да оставиш тук картините си е все едно да оставиш акумулатор да се зарежда твърде дълго. Накрая ще експлодира.“

Не знаех дали това е възможно или не, но разбрах смисъла на думите й.

„Не мога да ти обясня защо трябва да постъпиш така, но е наложително — продължи тя, а мен внезапно ме осени, че този път ме лъже. — Ако наистина вярваш в изкуството заради самото изкуство, творбите ти са изключително важни за теб, нали? Дари и да не се налага да продаваш картините си, за да осигуриш насъщния, споделянето на творчеството… желанието да го покажеш на света… художниците не са безразлични към тези неща, нали?“

Откъде можех да знам кое е важно за художниците? Едва днес бях научил за лакирането на картините. Бях… как ме бяха нарекли Нануци и Мери Айър? Американски примитивист.

„Мисля, че няма друго — изрече Елизабет след кратка пауза. — Казах ти всичко, което си бях намислила. Моля те, слушай се в съвета ми, ако възнамеряваш да останеш на острова, Едуард. С нетърпение очаквам деня, когато ще ми почетеш. Много стихотворения, надявам се. Ще е истински празник за мен. До нови срещи. Благодаря, задето изслуша една старица. — Замълча за миг, после ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Масата потече. Нищо. Извинявай.“

Изчаках двайсет секунди, после трийсет. Тъкмо бях решил, че е забравила да затвори телефона, и протегнах ръка към бутона „СТОП“, отново чух гласа й. Тя изрече само четири думи, които бяха безсмислени като фразата за потеклата маса, но от тях ме побиха тръпки, а косъмчетата на тила ми настръхнаха.

„Баща ми беше гмуркач.“

Всяка дума бе произнесена бавно и отчетливо, после чух тихичко изщракване — слушалката бе върната на вилката.

„Няма повече съобщения — избоботи механичен глас. — Лентата е запълнена.“

Загледан в телефонния секретар, се замислих дали да не изтрия записа, но реших да го запазя и да го пусна на Уайърман. Съблякох се, измих си зъбите и се проснах на кревата. Лежах в мрака, тъпата, но несекваща болка в главата продължаваше да ме измъчва, някъде под мен раковините непрестанно нашепваха последните слова на Елизабет Истлейк: „Баща ми беше гмуркач.“