Стивън Кинг
Дума Ки (68)

VIII

Хапнахме в „Зория“ — ресторанта, споменат от Мери Айър, и аз позволих на Уайърман да ме почерпи един бърбън преди вечерята. За пръв път след злополуката консумирах твърд алкохол и напитката ми подейства доста странно. Всичко наоколо изведнъж стана по-ярко и отчетливо, изпълвайки се с цвят и светлина. Ъглите, вратите, прозорците, дори лактите на сервитьорите като че ли се заостриха и тези остриета сякаш разрязваха въздуха, а през зейналите отвори се процеждаше някакво странно усещане, гъсто като сироп. Рибата-меч, която си бях поръчал, се топеше на езика ми, зеленият грах бе сочен и хрупкав, а кремът брюле бе толкова сладък и засищащ, че се боях да не се пръсна ако го изям (но и съблазънта беше голяма). Разговорът ни беше оживен, смяхме се много. Същевременно ми се искаше обядът да приключи час по-скоро. Главата ме болеше, но пулсиращата болка се бе преместила към тила. Шумът, който вдигаха пълзящите броня до броня коли по главната улица, бе изнервящ и всеки клаксон ми звучеше злобно и заплашително. Исках да се върна на Дума. Липсваха ми чернотата на океана и спокойният разговор на раковините под къщата, докато лежах в постелята заедно с Рийба.

Ето защо когато сервитьорът се приближи да попита искаме ли още кафе, само Джак поддържаше разговора. Сетивата ми бяха изострени до крайна степен и усещах, че не само аз копнея за смяна на обстановката. В ресторанта беше доста тъмно и лицето на Уайърман беше загоряло от слънцето, но все пак забелязах, че е пребледнял. И лявото му око отново сълзеше.

— Не, благодаря, искаме само сметката — каза на сервитьора, усмихна ни се и добави: — Извинете, че прекъсвам малкото ни празненство, но искам да се върна при своята дама. Ако не възразявате, момчета.

— Аз съм за — кимна Джак. — Първо безплатна вечеря в шикозен ресторант, после да съм вкъщи за любимото спортно предаване? Това се казва късмет.

Двамата с Уайърман изчакахме пред големия паркинг, докато младежът докара взетият под наем миниван. На улицата беше по-светло, но бледността на Уайърман продължаваше да ме тревожи. Под ярките лампи кожата му изглеждаше почти жълтеникава. Попитах го как се чувства.

— Уайърман се чувства прекрасно. Госпожица Истлейк, от друга страна, напоследък изкара няколко тежки нощи. Зовеше сестрите си и баща си и само дето не ме помоли да й донеса от пиле мляко. Вероятно е свързано с пълнолунието. Зовът на луната се чува на определена честота, но само увреденият мозък може да го улови. Елизабет отново ще спи. Което значи, че и аз ще спя. Надявам се.

— Добре.

— На твое място, Едгар, нямаше да отговоря веднага на предложението за изложбата. Щях да помисля ден-два. И не спирай да рисуваш. Работлив си като пчеличка, но се съмнявам, че имаш достатъчно картини за…

Зад Уайърман се издигаше облицована с плочки колона. Той залитна назад и се облегна на нея, за да не падне. Въздействието на бърбъна вече отшумяваше, но възприятията ми бяха запазили остротата си, затова видях какво се случи с очите му, когато изгуби равновесие. Дясното се обърна надолу, а лявото — кървясало и сълзящо, се завъртя нагоре, докато от ириса остана само малка дъга. Помислих си, че виждам невъзможното — човешките очи не могат да се движат в диаметрално противоположни посоки. Ала това навярно се отнасяше само за здравите хора. След миг Уайърман политна встрани.

Подхванах го.

— Уайърман? Уайърман!

Той тръсна глава и ме погледна. Като нормалните хора. Лявото му око се бе наляло с кръв и блестеше от влага, но по нищо друго не се различаваше от дясното. Уайърман извади носната си кърпа и изтри бузата си. Засмя се.

— Чувал съм, че скучният разговор може да те накара да заспиш, но не съм и предполагал, че може да се случи с мен. Абсурдно е!

— Ти не заспа. Ти… не знам точно какво ти стана.

— Не дрънкай врели-некипели.

— С очите ти стана нещо странно.

— Защото умирам за сън, muchacho.

Изгледа ме, както му беше обичай — главата му беше наклонена, веждите повдигнати, а устните — извити като за усмивка. Аз обаче си помислих, че прекрасно знае какво имам предвид.

— Трябва да отида на лекар и да си направя изследвания — казах. — Да си направя МРТ на главния мозък. Обещах на приятеля си Кеймън. Какво ще кажеш да отидем двамата?

Уайърман се отдръпна от колоната:

— А, ето го Джак с минивана. Чудесно. Хайде, Едгар, да не изпуснем последния автобус за Дума Ки.