Стивън Кинг
Дума Ки (66)

VI

Представях си плешив и кльощав интелектуалец с искрящи кафяви очи — нещо като италиански Бен Кингсли, но Дарио Нануци се оказа любезен пълничък мъж на около четирийсет, при това с гъста коса. За очите обаче бях познал. Нищо не им убягваше и забелязах как се разшириха (макар и едва доловимо), когато Уайърман разопакова последното ми произведение. Бяхме наредили картините покрай далечната стена на галерията, която за момента бе посветена на фотографиите на Стефану Шачат^[1] и маслените платна на Уилям Бера^[2].

Помислих си, че и след сто години няма да достигна майсторството им.

В същото време реакцията на господин Нануци би трябвало да означава нещо.

Той мина веднъж покрай наредените в редица картини, после ги обходи втори път. Нямах никаква представа дали е добър или лош признак. Колкото и да бе позорно, до този момент не бях стъпвал в художествена галерия. Обърнах се към Уайърман, за да го попитам какво мисли, ала той си шушукаше нещо с Джак и двамата наблюдаваха как Нануци разглежда платната ми.

Както разбрах, разглеждаше ги не само той. Краят на януари е „горещ“ сезон за художествените салони по западното крайбрежие на Флорида. Поради тази причина в просторната галерия „Ското“ имаше поне десетина зяпачи (по-късно Нануци използва далеч по-благопристойното определение „потенциални редовни клиенти“), които съзерцаваха „Гергините“ на Шачат, великолепните, обожавани от туристите европейски пейзажи на Бера и няколкото забележителни скулптури, които бях пропуснал в притесненията покрай разопаковането на собствените ми творения. Техният автор беше Давид Герщайн^[3].

Отначало си мислех, че именно скулптурите, които изобразяваха джаз музиканти, плувци и сцени от градския живот, привличат вниманието на следобедните посетители. После обаче разбрах, че някои от посетителите действително ги разглеждаха, въпреки че повечето дори не ги удостояваха с поглед. Моите картини бяха предизвикали всеобщия интерес.

Някакъв мъж с мичигански загар (както биха казали жителите на Флорида, имайки предвид или млечнобялата кожа, или аленочервена като сварен омар) ме потупа по рамото:

— Да знаете кой е художникът?

— Аз — промълвих и усетих как се изчервявам. Сякаш бях казал, че миналата седмица съм свалял от интернет голи снимки на актрисата Линдзи Лоуън.

— Поздравления! — похвали ме съпругата му. — Ще направите ли изложба?

Вече всички се взираха в мен. Оглеждаха ме, сякаш бях риба-таралеж и се чудеха дали съм достатъчно прясна за суши.

— Още не знам дали ще ги излижа. Исках да кажа изложа. — Чувствах как лицето ми пламва от притока на кръв. Кръвта на срама, която беше лоша, и кръвта на гнева, която беше още по-опасна. Ако се проявеше, щях да се разгневя на себе си, ала тези хора нямаше да го знаят.

Отворих уста, за да изнеса цяла тирада, но за щастие се овладях. „Трябва да говоря бавно“ — казах си, съжалявайки, задето Рийба не е с мен. Тези хора щяха да възприемат един художник с кукла като нещо съвсем нормално. Вали бяха преглътнали всички дивотии на Анди Уорхол.

„Трябва да говоря бавно. Мога да се справя.“

— Искам да каже, че рисувам отскоро и затова не знам точно каква е процедурата…

„Стига си се заблуждавал, Едгар. Знаеш какво ги интересува. Не картините, а празния ти ръкав. За тях ти си Едноръкия художник. Защо не сложиш край на преструвките и не им кажеш да вървят на майната си?“

Бе абсурдно, обаче…

Обаче всички посетители на галерията се бяха скупчили наоколо. Тези, които допреди малко разглеждаха цветята на госпожица Шачат, се бяха приближили, тласкани от любопитство. Бях виждал как минувачите се тълпят по същия начин, за да надзърнат през оградите на десетки строителни площадки.

— Аз ще ви кажа каква е процедурата — обади се друг мъж с мичигански загар, голямо шкембе и нос, осеян със сини жилчици, издаващи пристрастието му към джина. Носеше пъстра хавайска риза, стигаща почти до коленете му, белите му обувки бяха в същия цвят като педантично сресаната му назад коса. — Съвсем проста е и се състои от два етапа. Етап номер едно — вие ми казвате колко искате да получите за тази картина. — Той посочи към Етап номер две — аз ви написвам чек.

Тълпата се разсмя. Дарио Нануци обаче остана невъзмутим и ми направи знак да се приближа.

— Извинете ме — казах на беловласия.

— Цената току-що се вдигна, приятелю — подхвърли някой на господин Джин Хавайски и всички отново се засмяха. Той също, но май не му беше до смях.

Имах чувството, че сънувам.

Нануци ми се усмихна и се обърна към посетителите, който продължаваха да гледат картините ми.

— Дами и господа, господин Фриймантъл не е дошъл, за да продава картините си. Пожела да чуе мнението на специалист за творчеството си. Моля ви да уважите личното му пространство и да ми позволите да изпълня професионалните си задължения. — „Каквото и да означава това“ — помислих си. — Извинете ме за момент. Госпожица Окойн, господин Брукс и господин Кастелано с радост ще отговорят на всичките ви въпроси относно творбите, които в момента се продават в галерията.

— Моето мнение е, че трябва да сключиш договор с този човек — заяви строга на вид жена с лице, носещо белезите на някогашна красота, и прошарена коса, вързана на опашка. Думите й бяха последвани от аплодисменти. Усещането, че сънувам, се усили.

От дъното на помещението към нас пристъпи грациозен млад мъж. С Нануци си размениха няколко думи и младежът извади от джоба си руло овални стикери. На всеки от тях със сребристи букви пишеше „НСП“ — „Не се продава.“

Нануци отлепи един и се наведе над първата картина, след което се извърна към мен и ме изгледа укорително:

— Не сте ги лакирали.

— Ами… май не. — Отново поруменях. — Всъщност… не знам как се прави.

— Дарио, явно човекът е примитивист — отново се обади строгата на вид жена. — Обзалагам се, че рисува най-много от три години; ако греша, ще те поканя на вечеря в „Зория“. — И тя обърна към мен повехналото си, но все още красиво лице.

— Когато и ако се появи нещо, за което да пишеш, Мери, ще ти се обадя — тросна се Нануци.

— Гледай да не забравиш — кимна тя. — Дори няма да питам за името на художника… Виждаш ли какво добро момиче съм? — Тя ми махна и тръгна към изхода.

— Че защо да пита — измърмори Джак и беше съвсем прав. Бях се подписал в долния ляв ъгъл на всяка картина — четливо и старателно, както бях подписвал всички фактури, бланки и договори в предишния си живот. Едгар Фриймантъл.