Стивън Кинг
Дума Ки (62)

II

Малко след пладне на следващия ден Уайърман ми се обади и попита дали поканата да разгледа картините ми все още е в сила. Нещо ме парна под лъжичката, понеже помнех обещанието му (или заплахата) да се изкаже честно и откровено, но все пак поднових поканата.

Избрах шестнайсетте картини, които смятах за най-добри… макар че в този ясен и студен януарски ден всички ми се сториха доста посредствени. Портретът на Карсън Джоунс продължаваше да е скрит в дрешника на спалнята ми. Извадих го, прикрепих го към парче талашит и го поставих в края на редицата. Изглеждаше простовато и неугледно в сравнение с рисунките с маслени бои и размерите му бяха по-малки от тях, но въпреки това ми се стори, че в него има нещо, което липсва в тях.

Замислих се дали да добавя рисунката на жената в червено, но се отказах. Не знаех защо. Може би защото сома като я погледнех, мигом ме побиваха тръпки. За сметка на това добавих „Здравей“ — графичното изображение на танкера.

Уайърман пристигна с яркосиня количка за голф, украсена с жълти тигрови ивици. Не му се наложи да търси звънеца. Чаках го на вратата.

— Какво си се стегнал, muchacho? Усмихна се гостът ми. — Отпусни се. Не съм лекар и къщата ти не е болница.

— Безсилен съм — това е извън мен. Ако тук се строеше нова сграда и ти беше строителен инспектор, сигурно щях да се отпусна, но…

— Но ти говориш за предишния си живот — изтъкна Уайърман. — А това тук е новият ти живот, в който още не си износил един чифт чехли.

— Говоря за значимостта на събитието.

— Тук си дяволски прав. Като стана дума за предишния ти живот, обади ли се на жива си във връзка с оная дреболийка, която обсъждахме?

— Да. Искаш ли подробен отчет?

— Не. Искам само да ми кажеш доволен ли си от разговора.

— Откакто се свестих в болницата, не е имало и един случай, в който да съм бил доволен от разговора с Пам. Обаче съм почти сигурен, че ще се види с Том.

— Дано успее да го разубеди, прасчо. Хиляда деветстотин деветдесет и пета година. — Той влезе вътре и любопитно се огледа. — Харесва ми как си се устроил.

Засмях се. Дори не бях махнал от телевизора табелката, забраняваща пушенето.

— Накарах Джак да инсталира горе пътечка за бягане и това е единствената нова вещ в къщата с изключение на статива. Значи си идвал тук и преди, а?

Уайърман загадъчно се усмихна:

— Всички сме били тук и преди, амиго… което е по-яко и от професионалния футбол. Питър Строб, хиляда деветстотин осемдесет и пета.

— Не те разбирам.

— Работя за госпожица Истлейк вече шестнайсет месеца. През цялото време живеем тук, ако не се брои краткото и докарало ни маса неудобства преместване в Сейнт Пит, когато жителите на Флорида Кис бяха евакуирани заради урагана „Франк“. Така или иначе последните хора, живели на Салмън Пойнт — пардон, в „Розовата грамада“ — изкараха тук само две от осемте седмици, за които я бяха наели. Или вилата не им хареса, или те не се харесаха на вилата. — Уайърман застрашително вдигна ръце и запристъпва по синия килим, подражавайки на призрак. Пъстрата му риза с тропически птици и цветя обаче разваляше впечатлението. — Оттогава насетне онова, което броди из „Розовата грамада“… броди в самота!

— Шърли Джаксън^[1] — промърморих. — Но не знам коя година.

— Точно така. Е, разбираш какво искаше да ти каже Уайърман, нали? „Розовата грамада“ ТОГАВА! Обзаведена в популярен местен стил, известен като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“! И „Розовата грамада“ СЕГА! Обзаведена като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“ плюс тренажор „Сайбекс“ на горния етаж и… — Той присви очи. — Копие на Лусил Бол ли виждам на дивана във „флоридската стая“?

— Това е Рийба, моята кукла за контролиране на гнева. Даде ми я моят приятел психолог доктор Крамер. — Но не беше точно така. Дясната ми ръка започна безумно да ме сърби. За десетхиляден път се опитах да я почеше и напипах единствено зарастващите си ребра. — Почакай — казах на събеседника си и погледнах Рийба, която се взираше в океана. „Ще се сетя — помислих си. — Беше свързано с укриване на пари от данъчните.“

Уайърман търпеливо чакаше.

Ръката ме сърбеше. Ампутираната. Тази, която понякога искаше да рисува. Казах си, че искам да нарисувам Уайърман. Уайърман и купа плодове. Уайърман и пистолет.

„Престани с тези глупости“ — помислих си.

„Ще се сетя“ — помислих си.

„Криеш си парите в офшорните банки — помислих си. — Насау. Бахамските острови. Големите Кайманови острови.“ Бинго!

— Кеймън — поправих се. — Казва се Кеймън. Кеймън ми даде Рийба. Зандър Кеймън.

— Е, щом го уточнихме, дай да разгледаме твоите произведения на изкуството — предложи гостът ми.

— Ако можем да ги наречем така — засмях се и го поведох към стълбището, като се подпирах на патерицата. По средата на изкачването обаче изведнъж ми хрумна нещо и спрях. — Уайърман — подхванах, без да се обърна към него, — откъде разбра, че бягащата пътечка е марка „Сайбекс“?

Той помълча малко, преди да ми отговори.

— Това единствената марка, която знам. Ще се справиш ли сам, или да те изритам в задника?

„Звучи красиво, но фалшиво — помислих си, докато преодолявах стъпалата. — Мисля, че ме лъжеш, и още нещо — знаеш, че знам.“