Стивън Кинг
Дума Ки (61)

I

В барчето в дневната имаше шотландско уиски. Искаше ми се да изпия една чаша, но устоях на изкушението. Чудех се как да отложа неизбежния разговор с бившата си — например да похапна сандвич с яйчена салата и да помисля какво да й кажа — но не го направих. Понякога единственият начин да доведеш нещо до край е незабавно да се заемеш с него. Ето защо взех слушалката на безжичния телефон и отидох във „флоридската стая“. Там беше студено, въпреки че подвижните стъклени панели бяха затворени, но това не ми пречеше. Дори си помислих, че студът ще ме ободри, а гледката на слънцето, спускащо се към хоризонта и очертаващо златиста ивица по водата, ще ме успокои. Защото не бях никак спокоен. Сърцето ми биеше до пръсване, страните ми пламтяха, болката в бедрото бе нетърпима, отгоре на всичко осъзнах, че съм забравил името на жена си. Всеки път, когато се опитвах да си го спомня, наум ми идваше само испанската дума peligro — опасност.

Реших, че трябва да свърша нещо, преди да позвъня в Минесота.

Оставих на дивана слушалката, изкуцуках в спалнята (с помощта на патерицата; нямах намерение да се разделям с нея, докато не си легна) и взех Рийба. Само един поглед към сините й очи бе достатъчен, за да си спомня името на Пам и сърцебиенето ми се успокои. Пъхнах любимата си под мишницата на отрязаната ръка (тъпите й парцалени крака се мандахерцаха напред-назад), върнах се във „флоридската стая“ и отново седнах. Рийба падна в скута ми и аз я сложих до себе си с лице към залязващото слънце.

— Ако го гледаш твърде дълго, ще ослепееш — предупредих я. — Естествено точно това му е забавното. Брус Спрингстийн^[1], хиляда деветстотин седемдесет и трета или някъде там, muchacha^[2].

Куклата мълчеше.

— Сега би трябвало да съм горе и да рисувам гледката. — Посочих към океана. — Да се занимавам с идиотско изкуство заради идиотското изкуство.

Никакъв отговор. Широко отворените очи на Рийба сякаш казваха, че животът я е събрал с най-големия мръсник в Америка.

Взех слушалката и я разтърсих пред лицето й:

— Мога да се справя.

Тя пак не ми отговори, но ми се стори, че на лицето й се изписа съмнение. Раковините под нас продължаваха раздухвания от вятъра спор: „Ти беше! Не бях аз! Не, ти беше!“

Искаше ми се да продължа разговора с куклата за контролиране на гнева, но се престраших и набрах номера на къщата, която някога беше мой дом. Не го бях забравил. Надявах се да чуя телефонния секретар на Пам, ала надеждите ми се оказаха напразни.

— Джоуни, слава богу, че се обади — прозвуча задъханият глас на бившата ми жена. — Закъснях и ще дойда при теб не в три и петнайсет, както беше уговорката, а в…

— Не е Джоуни — прекъснах я. Пресегнах се за Рийба и я върнах в скута си. — Обажда се Едгар. Можеш да отмениш срещата си в три и петнайсет. Налага се да поговорим. Много е важно.

— Случило ли се е нещо?

— С мен ли? Нищо. Всичко е наред.

— Едгар, не може ли да го обсъдим по-късно? Трябва да отида на фризьор и закъснявам. Ще се прибера към шест.

— Отнася се за Том Райли.

В онази част на Америка, където се намираше Пам, се възцари тишина, която продължи десетина секунди. Междувременно златистата ивица по водата едва забележимо потъмня. Елизабет Истлейк познаваше творчеството на Емили Дикинсън. Запитах се дали е чела стиховете на Вейчъл Линдзи^[3].

— Какво за Том? — попита накрая Пам. По тона й усетих, че се е наежила. Бях убеден, че е забравила за фризьорката.

— Имам основания да вярвам, че е замислил самоубийство. — Притиснах слушалката между ухото и рамото си и започнах да галя косата на Рийба. — Знаеш ли нещо?

— Какво мога да… Как мога да… — Сякаш някой я бе ударил в слънчевия сплит и й бе изкарал въздуха. — От къде, за бога, бих могла да… — постепенно идваше на себе си и реши да симулира възмущение. Доста удобно в конкретната ситуация. — Изведнъж ти скимва да ми се обаждаш и очакваш да ти кажа какво се върти в главата на Том Райли, така ли? Предполагах, че състоянието ти се подобрява, но явно…

— Би трябвало да знаеш, след като се чукаш с него! — Простите ми се впиха в изкуствената рижа коса на куклата, сякаш исках да я изтръгна от корените. — Или греша?

— Говориш пълни дивотии! — почти изкрещя Пам. — Имаш нужда от лекарска помощ, Едгар! Обади се на доктор Кеймън или си намери някой местен специалист! Колкото може по-скоро!

Гневът ми и съпровождащата го увереност, че скоро ще започна да бъркам думите, внезапно изчезнаха. Пуснах косата на Рийба.

— Успокой се, Пам. Не говорим за теб. Нито за мен. Става дума за Том. Забелязала ли си признаци на депресия? Би трябвало.

Не последва отговор, но връзката не беше прекъсната. Чувах учестеното дишане на Пам.

— Добре — въздъхна тя след цяла вечност. — Добре. Знам откъде ти е хрумнала тази идея. От малката кралица на драмата, нали? Предполагам, че Илзе ти е разказала за Макс Стантън от Палм Дезърт. О, Едгар, нали я знаеш каква е!

Тези думи едва не пробудиха отново яростта ми. Протегнах ръка и сграбчих парцалената Рийба. „Мога да се справя — помислих си. — Няма връзка с Илзе. А Пам? Тя е изплашена, защото разкритието я връхлетя като гръм от ясно небе. Изплашена и озлобена, но аз мога да се справя. Длъжен съм да се справя.“

Нямаше никакво значение, че в продължение на един безкраен миг исках да я убия. Най-малкото щях да се опитам, ако тя беше до мен.

— Илзе не е споделяла нищо.

— Стига глупости, затварям…

— Само не знам кой от двамата те е накарал да си направиш татуировката на гърдите. Малката роза.

Тя извика. Само веднъж, при това сподавено, ала бе достатъчно. Отново настъпи тишина. Напрегната и вибрираща като струна. После Пам избухна:

— Малката мръсница! Видяла е татуировката и ме е издала! Само така би могъл да разбереш! Нищо не означава! Не е доказателство!

— Не сме в съда, Пам — напомних й.

Тя не отговори, ала чувах тежкото й дишане.

— Илзе наистина подозираше за този с Макс, но не знае нищичко за Том. Ако й кажеш, ще я съкрушиш. — Замълчах. — Също и мен.

Пам възкликна през сълзи:

— Изобщо не ми пука за теб. Върви на майната си. Ще ми се да си мъртъв, разбра ли? Лъжливо копеле, което си пъха носа, където не трябва. Ще ми се да си мъртъв.

Аз не изпитвах същите чувства към нея. Слава богу.

Ивицата по водата продължаваше да потъмнява и вече напомняше полирана мед. Скоро щеше да стане оранжева.

— Какво знаеш за душевното състояние на Том?

— Нищо. За твое сведение помежду ни няма нищо. Ако изобщо е имало нещо, продължи само три седмици. Всичко свърши. Дадох му ясно да разбере, когато се върнах от Палм Дезърт. Причините са много, но най-вече защото е твърде… — Пам замлъкна, после избухна: — Само тя ти е казала. Мелинда не би го направила, дори и да знаеше. — В гласа й се прокрадна нелепа злоба: — Тя знаеше какво преживях заради теб.

Колкото и да бе изненадващо, тази тема не ме вълнуваше. За разлика от другата.

— Той е твърде какво?

— Кой е твърде какво? Господи, как те мразя! Да ме разпитваш така!

Сякаш на мен ми харесваше да я разпитвам.

— Том. Ти каза, че бил твърде…

— Твърде неуравновесен. Постоянно променя настроенията си. Днес е весел, утре потиснат, а вдругиден — и двете, особено ако не е взел…

Пам рязко спря.

— Ако не си е взел хапчетата — довърших вместо нея.

— Не съм му психиатър! — В гласа й не се долавяше обичайното за подобна ситуация раздразнение, а стоманена нетърпимост. Боже! Жената, с която бях живял толкова дълго, при необходимост бе нещо ново и със сигурност бе възникнала след злополуката. Помислих си, че това е травмата на Пам.

— До гуша ми дойде от твоите идиотщини, Едгар. Имам нужда от истински мъж, чието настроение да не зависи от някакви хапчета. „Сега не мога да ти кажа, попитай ме по-късно, когато не съм толкова разстроен“ — добави опитвайки се да ми подражава.

Изхлипа и аз зачаках следващия пристъп. Така и стана… някои неща не се променят.

— Майната ти, Едгар. Успя да развалиш един чудесен ден.

— Въобще не ме интересува с кого спиш. Нали сме разведени — напомних й. — Искам само едно — да спася живота на Том Райли.

Този път тя изкрещя толкова силно, че машинално отдръпнах слушалката от ухото си.

— Не нося НИКАКВА отговорност за живота му! СКЪСАХМЕ! Не разбра ли? — После добави малко по-тихо: — Той не е в Сейнт Пол. Замина на пътешествие с майка си и педерасткото си братче.

Внезапно разбрах (или си помислих, че разбирам). Сякаш се бях издигнал над ситуацията и я наблюдавах от птичи поглед. Може би защото самият аз бях обмислял идеята за самоубийство, което трябваше да изглежда като нещастен случай. Не заради застрахователното обезщетение, а защото не исках дъщерите ми да живеят с тежкото бреме всички да знаят, че баща им се е самоубил…

— Кажи му, че знаеш. Когато се върне, му кажи, че знаеш за намерението му да сложи край на живота си.

— И защо да ми повярва?

— Защото наистина смята да го направи. Защото го познаваш. И защото е психически неуравновесен и вероятно си мисли, че се разхожда с табелка на гърба, на която пише: „МИСЛЯ ДА СЕ САМОУБИЯ“. Скастри го, че не взема антидепресантите. Така е, нали?

— Да. Но предишните ми молби да пие хапчетата си не помогнаха.

— Казвала ли си му, че ще разкажеш на всички, ако престане да взема лекарствата си?

— Не, и нямам никакво намерение да го правя! — В гласа й се прокраднаха панически нотки. — Да не мислиш, че искам целият град да разбере, че съм спала с Том Райли? Че съм имала връзка с него?

— А ако целият град узнае, че съдбата на Том не ти е безразлична? Това също ли ще е ужасно?

Пам мълчеше.

— Искам само едно. Да се срещнеш с него, когато се върне…

— Искаш! Естествено! Целият ти живот се върти около онова, което искаш! Виж какво ще ти кажа, Еди! Щом е толкова важно за теб, ти се срещни с него! — В гласа й отново се появи стоманената нетърпимост, но този път примесена със страх.

— Ако ти си го зарязала, вероятно все още имаш някакво въздействие върху него. И то би могло да спаси живота му. Знам, че няма да ти е леко, но ти вече си станала част от живота му.

— Как не! Помежду ни всичко приключи!

— Ако се самоубие, едва ли до края на живота ти ще те измъчват угризения на съвестта… но мисля, че една тежка година и е гарантирана. Дори две.

— Не си познал. Ще спя като къпана.

— Извинявай, Панда, но не ти вярвам.

Не бях я наричал с това ласкаво име от доста години и не знам как ми хрумна, ала ефектът му върху Пам бе съкрушителен. Тя отново се разплака. Този път в риданията й не се долавяше и капчица озлобление.

— Защо си такъв мръсник? Защо не ме оставиш на мира?

Тъкмо това исках. Както и да взема две болкоуспокоителни таблетки. И — може би — да се просна на леглото и да си поплача на воля.

— Кажи му, че знаеш. Кажи му, че трябва да отиде при психиатъра си и отново да започне да пие антидепресантите си. И най-важното, че ако сложи край на живота си, ще разкажеш на всички, включително на майка му и брат му. И колкото и да се старае, куцо и сакато ще разбере, че се е самоубил.

— Не мога да го направя! Не мога! — Гласът й излъчваше безпомощност.

Замислих се и реших, че съм й поверил живота на Том Райли. Подобно прехвърляне на отговорността не се връзваше с предишния Едгар Фриймантъл, но естествено онзи Едгар Фриймантъл никога не би рисувал залези. Нито пък би си играл с кукли.

— Ти решаваш, Панда. Усилията ти може да са напразни, ако вече не те обича, но…

— Обича ме. — Звучеше по-безпомощно от всякога.

— Тогава му кажи, че отново трябва да започне да живее, без значение дали му харесва или не.

— Добрият стар Едгар, който все гледа да командва — процеди тя. — Даже и от далечното си островно кралство. Добрият стар Едгар. Едгар чудовището.

— Уязви ме.

— Радвам се. — Тя прекъсна връзката.

Поседях известно време на дивана. Залезът ставаше все по-ярък, а въздухът във „флоридската стая“ — по-студен. Онези, които си мислят, че във Флорида няма зима, много грешат. През 1977 година в Сарасота валя сняг и дебелината на снежната покривка достигна близо три сантиметра. Бас държа, че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.