Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza(2010)
Корекция
NomaD(2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. —Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

V

След десет минути с Уайърман отново стояхме в края на пътечката, водеща към „Двореца“. Той тръгна да ме изпрати, след като поднесе на господарката на дома парче лимонов пай и чаша чай, и й остави дистанционното за телевизора. Бе пъхнал в плика ми два сандвича с яйчена салата. Заяви, че ще се развалят, ако не ги взема, и не се наложи да ме убеждава дълго. Изпросил си бях и две таблетки аспирин.

— Извинявай за четенето. Първо исках да те попитам, честна дума.

— Спокойно, Уайърман.

Той кимна, но вместо към мен, гледаше към океана.

— Повярвай, че не съм й обещавал каквото и да било. Тя обаче… се държи като малко дете. Ето защо и предложенията й не се базират на факти, а на желанията й.

— А тя желае да й четат.

— Да.

— Записи на касети или на компактдискове не вършат ли работа?

— Не. Казва, че разликата между записа и прочетеното на глас е като между консервираните и пресни гъби. — Той се усмихна, продължавайки да се взира в океана.

— Защо не й четеш, Уайърман?

— Защото вече не мога — отвърна той, без да откъсва взор от водата.

— Как така… вече не можеш?

Уайърман се замисли и поклати глава.

— Да не говорим за това днес. Уайърман е уморен, muchacho, а през нощта тя ще се събуди. Ще се събуди и ще започне да спори, напълно убедена, че е в Лондон или Сен Тропе. Виждам признаците.

— Ще ми кажеш ли някога?

— Да. — Той тежко въздъхна. — Щом ти можеш да ми разкажеш за себе си, значи и аз мога да ти отвърна със същото, макар и тази перспектива да не ме изпълва с радост. Сигурен и си, че ще можеш да се прибереш сам?

— Абсолютно — заявих, въпреки че бедрото ми вибрираше като мощен двигател.

— Бих те откарал с количката, но когато тя изпадне в това състояние — по терминологията на доктор Уайърман — на път от здравомислие към слабоумие, — може да й скимне да измие прозорците… да избърши паяжините от тавана… или да излезе без проходилката си. — Тук той внезапно потрепери. Шеговитият разговор беше добил неочакван обрат. Опитах се да разведря атмосферата:

— Всички се опитват да ме напъхат в тъпата количка за голф.

— Ще се обадиш ли на жена си?

— Не виждам друг начин.

Той кимна.

— Добро момче. Ще ми разкажеш какво е станало, когато дойда да видя картините ти. Мога да намина по всяко време. Ако сутрин ти е по-удобно, ще се обадя на медицинската сестра Ан-Мари Уислър и ще й кажа да дойде преди обяд.

— Добра. Благодаря. И благодаря, задето ме изслуша, Уайърман.

— Аз ти благодаря, задето почете на боса. Buena suerte, amigo.[1]

Закуцуках по плажа и вече бях извървял петдесетина метра, когато внезапно ми хрумна нещо. Обърнах се, предполагайки, че Уайърман се е прибрал, но той си стоеше на същото място, пъхнал ръце в джобовете си, а духащият от океана вятър (който бе станал още по-хладен) развяваше дългата му коса, прошарена на слепоочията.

— Уайърман?

— Какво?

— Да не би Елизабет също да е рисувала?

Дълго време той не каза нищо. Чуваше се само шумът на прибоя, който днес беше по-силен, понеже вятърът гонеше вълните към брега.

— Интересен въпрос, Едгар — обади се най-сетне Уайърман. — Ако я попиташ, макар че не ти препоръчвам, тя най-вероятно ще отрече. Но мисля, че ще те излъже.

— Защо?

Вместо да отговори, той каза:

— Продължавай да вървиш, muchacho, иначе бедрото ти съвсем ще се схване. — Беше последното, което чух от него този ден. Махна ми, обърна се и закрачи по пътечката, преследвайки източената си сянка.

Не помръднах секунда-две, после се обърнах и тръгнах към „Розовата грамада“. Преходът ми се стори по-дълъг отпреди и преди да стигна до вилата, зловещо издължената ми сянка се изгуби из морския овес, ала в крайна сметка достигнах крайната си цел. Вълните продължаваха да набират сили и шепотът на раковините отново се бе превърнал в разгорещен спор.

Бележки

[1] Късмет, приятелю (исп.). — Б. Meduza