Стивън Кинг
Дума Ки (46)

V

С дългокосия мъж вече не само се поздравявахме, но и си разменяхме по няколко думи. Малко странен начин за завързване на запознанство, обаче приятен. В деня след получаването на електронното писмо на Пам с фалшивата й загриженост на повърхността на скрит подтекст („Еди, вероятно си тежко болен като баща ми, а може би си и по-зле“) новият ми познайник се провикна:

— Как мислиш, след колко време ще стигнеш дотук?

— Четири дни! — извиках. — А може би и три!

— Значи твърдо си решил да се върнеш пешком?

— Да! Как се казваш?

Загорялото му от слънцето лице, макар и загрубяло от възрастта, бе все още красиво. Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха, а двойната му брадичка изчезна.

— Ще ти кажа, когато дойдеш! Как ти е името?

— Пише го на пощенската ми кутия!

— Ще почна да чета какво пише на пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията!

Махнах му и той отвърна на жеста ми, придружавайки го с едно „Hasta mañana!“^[1].

После се обърна към водата и реещите се над нея птици.

При завръщането ми в „Розовата грамада“ по навик погледнах монитора и видях, че имам ново писмо. Беше от Кеймън.

От KamenDoc до Efree19

14:49

25 януари

 

Едгар, Пам ми изпрати последното ти писмо и снимки на картините ти. Първо, аз съм ПОРАЗЕН от бързината, с която се развиваш като художник. Представям си как в момента се мръщиш в типичния си стил, но друга дума няма. НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ. Що се отнася до тревогите й, не се притеснявай. Обаче една МРТ^[2] няма да ти навреди. Имаш ли си лекар във Флорида? Съветвам те да си направиш пълни изследвания.

Кеймън.

От Efree19 до KamenDoc

15:58

25 януари

 

Кеймън, радвам се да получа вест от вас. Ако искате да ме наричате художник (или даже майстор), кой съм аз, че да споря? Засега нямам познати сред флоридските хирурзи. Можете ли да ми препоръчате някого или да потърся чрез доктор Тод Джеймисън, който наскоро бърника в мозъка ми?

Едгар

Предполагах, че ще ми препоръча някой лекар и може би дори щях да се обърна към въпросния специалист, ала за момента не виждах проблем в няколко объркани думички. В списъка с първостепенните ми задачи, в който влизаха разходите и стремежът да достигна раирания шезлонг, най-важни бяха ровенето в интернет и рисуването. Предишната вечер например бях сътворил „Залез с раковина № 16“.

На двадесет и седми януари се доближих на сто и петдесет метра до бленувания шезлонг, преди да тръгна обратно към „Розовата грамада“. Заварих пред вратата си колетна пратка. Вътре намерих две градински ръкавици — черни, с избелели червени надписи „ДОЛУ“ на едната, и „РЪЦЕТЕ“ на другата. Бяха износени от многогодишна употРийба, ала бяха чисти — бившата ми жена ги бе изпрала, както очаквах. Както всъщност се надявах. Интересуваше ме не онази Пам, която ги бе носила в щастливите периоди на брака ни, и даже не тази Пам, която навярно ги бе използвала миналата есен в градината ни в Мендота Хайтс, когато аз вече се бях преместил във вилата край езерото Фалън. Отлично познавах тази Пам, но… „Ами нека тогава ти съобщя един друг факт — бе ми казала моята дъщеря, без да подозира как в този момент бе заприличала на майка си. — Откакто е пристигнала в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един съсед.“

Ето коя Пам ме интересуваше — онази, която прекарваше „прекалено много време“ с човек от същата улица. Името му беше Макс. Ръцете на тази Пам бяха изпрали ръкавиците, а след това ги бяха сложили в бялата кутия, от която ги извадих току-що.

Именно с тази Пам бе свързан моят експеримент… или поне така си мислех, ала понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия. Така казва Уайърман и често е дяволски прав. Може би твърде често. Дори и сега.