Стивън Кинг
Дума Ки (37)

XV

Залези.

Понякога си мисля, че най-ясните ми спомени от Дума Ки са свързани с вечерното небе — кървавочервените отблясъци над хоризонта постепенно преливат в оранжево, а то избледнява в зеленикаво, увенчано от черна корона. Събудих се, когато още един ден победоносно напускаше нашия свят. Подпирайки се на патерицата, буквално закуцуках към дневната. Мускулите ми бяха вкочанени и се мръщех от болка (първите десет минути винаги бяха най-кошмарни). Видях, че вратата на другата спалня е отворена, а леглото на дъщеря ми е празно.

— Илзе? — повиках я.

В продължение на един безкраен миг тя не отговори. После гласът й се разнесе от горния етаж:

— Татко! Боже мили, ти ли нарисува това? Кога го нарисува?

Всички мисли за болката и вкочаненото ми тяло се изпариха на секундата. Качих се в „Розовото мъниче“ с цялата бързина, на която бях способен, мъчейки се трескаво да си спомня какво точно бях нарисувала. Каквото и да беше, не бях положил никакви усилия да скрия поредното си творение. Ами ако бях изобразил нещо ужасно? Ами ако ми беше хрумнала блестящата идея да нарисувам карикатура на разпятието, приковавайки към кръста пеещото госпъли Колибри?

Дъщеря ми стоеше пред статива и закриваше картината. Но дори и да бе застанала встрани, стаята се осветяваше само от кървавия залез и листът от скицника щеше да е само черен правоъгълник.

Включих осветлението, молейки се да не съм сътворил нещо, с което да огорча Илзе. Все пак бе била толкова път само за да разбере дали съм добре. По гласа й не можех да преценя дали е възхитена или ужасена.

— Илзе?

Тя се обърна към мен. Изражението й издаваше, че е по-скоро изумена, отколкото ядосана.

— Кога го нарисува?

— Ами… ще се поотместиш ли да видя?

— Паметта ти пак ли изневерява?

— Не… всъщност да. — Бях нарисувал брега, както го виждах през прозореца, ала не можех да кажа нищо повече. — Щом разгледам картината, ще ти… отмести се, скъпа, баща ти не е стъклар.

— Но за сметка на това е невероятен художник, нали? — засмя се тя. Не помня друг случай неин смях да ми е причинявал такова облекчение. Каквото и да бе зърнала дъщеря ми на статива, нарисуваното не я беше ядосало. Стомахът ми веднага се отпусна. Щом тя не ми се сърдеше, вероятността да се вбеся и да разваля приятното ни прекарване също намаляваше.

Илзе отстъпи вляво и аз най-сетне видях какво съм сътворил в дълбокия си транс преди следобедната дрямка. Вероятно това бе най-хубавата картина, която бях нарисувал след първите си колебливи опити на езерото Фалън. Напълно разбирах реакцията на дъщеря ми. Аз самият бях изумен.

От триножника ме гледаше онази част от брега, която се виждаше през широкия, заемащ почти цялата стена прозорец на „Розовото мъниче“. Играта на светлината по водата, нарисувана с жълт молив, показваше, че всичко се случва в ранна утрин. В центъра на картината се открояваше момиченце, застанало с гръб, с рокля за тенис и червеникава коса — Рийба, моята малка любов, приятелката от другия ми живот. Бях я нарисувал доста небрежно, ала бе повече от ясно, че е нарочно, че изобразеното момиченце не е реално, а само присънила ми се фигура на присънило ми се място.

На пясъка около краката й се търкаляха яркозелени топки за тенис.

Други се поклащаха сред неголемите вълни.

— Кога я нарисува? — Илзе продължаваше да се усмихва… почти се смееше. — И какво всъщност означава?

— Харесва ли ти? — попитах. Защото на мен не ми харесваше. И не защото не бях постигнал истинския цвят на топките за тенис (така и не бях успял да намеря нужния оттенък на зеленото). Не, картината ме изпълваше с неприязън, понеже нищо в нея не беше както трябва. И ми действаше ужасно потискащо.

— Направо се влюбих! — възкликна Илзе и този път наистина се засмя. — Кажи кога я нарисува! Признай си!

— Докато ти спеше. Исках да полегна, но отново ми прилоша и си казах, че е по-добре да остана във вертикално положение. Реших да порисувам с надеждата, че стомахът ми ще се успокои. Дори не подозирах, че държа тази кукла, докато не се озова тук. — Посочих към Рийба, която беше облегната на прозореца, а парцалените й крака висяха от перваза.

— Това е куката, на която трябва да си изкарваш яда, когато не можеш да си спомниш нещо, нали?

— Нещо такова. Та, както ти казах, седях пред статива. Работих горе-долу час, накрая се почувствах по-добре. — Всъщност не си спомнях почти нищо за това как и какво съм рисувал, а от малкото, останало в паметта ми, знаех, че лъжа. — После легнах и заспах. Това е всичко.

— Ще ми я подариш ли?

Почувствах как ме облива вълна на страх, но не можех да откажа, без да обидя дъщеря си или да се проявя като безумец.

— Вземи я, щом искаш. Но не е нищо особено. Не предпочиташ ли някой от знаменитите залези на Фриймантъл? Или пощенската кутия с кончето-люлка? Бих могъл да…

— Искам точно тази — прекъсна ме Илзе. — Забавна е, красива и даже малко… как да кажа… зловеща. Поглеждаш я от един ъгъл и си казваш: „Кукла.“ Поглеждаш я под друг и си мислиш: „Не, това е малко момиченце… нали стои изправено?“ Изумително е какво постигаш с най-обикновени цветни моливи… — Дъщеря ми кимна решително. — Да, искам именно тази картина. Само че трябва да й измислиш название. Художниците трябва да назовават картините си.

— Съгласен съм, но нямам представа как…

— Стига си увъртал! Кажи първото, което ти хрумва.

— Добре — примирих се. — „Краят на играта“.

Илзе изръкопляска.

— Идеално! Идеално! И трябва да се подпишеш. Командаджийски ли го раздавам?

— Винаги си била такава. Моята сладка командаджийка. Вече си по-добре, нали?

— Да. А ти?

— И аз — излъгах. Пред очите ми внезапно се бе спуснала червената пелена. В комплекта ми нямаше точно такъв цвят, но пък на поставката на статива лежеше нов идеално подострен черен молив. Взех го и написах фамилията си до розовото краче на куклата. Малко по-нататък поне десетина топки за тенис, оцветени в неправилен нюанс на зеленото, се носеха по вълните. Не знаех какво означават, ала не ми харесваха. Не ми харесваше и да подпиша рисунката си, но вече не ми оставаше нищо друго, освен да добавя отстрани с печатни букви „Краят на играта“. В този момент внезапно си спомних, че Пам бе научила малките ни момичета да казват „Сторено-забравено“, когато приключваха с някоя неприятна задача.

Сторено-забравено.