Стивън Кинг
Дума Ки (3)

II

Дотогава или болката беше понамаляла, или бях свикнал с нея. Главата пак ме наболяваше, но не толкова често и не тъй силно, часовникът в съзнанието ми вече не отмерваше само полунощ. Още чаках с нетърпение викодина в пет часа и окситоксина в осем — едва куцуках с яркочервените си патерици, ако не пиех тези вълшебни таблетки, но изграденото наново дясно бедро започваше да се възстановява.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, идваше в casa Фриймантъл в Мендота Хайтс всеки понеделник, сряда и петък. Разрешаваха ми да приемем допълнителна таблетка викодин преди рехабилитационните процедури, ала въпреки това към края им виковете ми неизменно огласяваха къщата. Залата за фитнес в сутерена бе преустроена в кабинет за лечебна физкултура, снабден дори с джакузи, пригодено за инвалиди. След два месеца изтезания започнах вечер да слизам сам в сутерена, за да повторя упражненията за крака и да направя няколко коремни преси. Кати твърдеше, че час-два гимнастика преди лягане допринася за отделянето на ендорфини и по-здрав сън.

Тъкмо по време на една вечерна тренировка — Едгар в търсене на неуловимите ендорфини — жена ми, с която бяхме живели четвърт век заедно, слезе в сутерена и ми заяви, че иска развод.

Прекъснах заниманието си и я погледнах. Седях на малкото килимче, а тя стоеше на последното стъпало на благоразумно разстояние от мен. Можех да я попитам дали говори сериозно, но лампите (тези жестоки флуоресцентни лампи!)осветяваха лицето й и изражението й бе достатъчно красноречиво. Пък и жените не се шегуват на тази тема, особено жена, чийто съпруг едва не е загинал преди шест месеца. Можех да я попитам защо, ала знаех отговора. Виждах малкия бял белег на китката й, където бях забил пластмасовия нож, и това беше най-малкото. Помислих си как неотдавна й казах да разкара подгъза и да си го завре в напудрената физиономия. Запитах се дали да я помоля да обмисли решението си, но тъкмо тогава гневът ми се завърна. През онези дни безпочвеният гняв, както го наричаше доктор Кеймън, беше моят зловещ приятел. Само че гневът, хич не ми изглеждаше безпочвен.

Не носех риза. Помръднах чуканчето, останало от дясната ми ръка — това беше единственото, което можех да направя, и заявих:

— Показвам ти среден пръст. Махай се, щом искаш. Махай се, предателска бучко.

Сълзите вече обливаха лицето й, но тя се опита да се усмихне. Получи се гримаса.

— Кучка, Едгар. Искаше да кажеш кучка.

— Аз знам най-добре какво съм искал да кажа — отвърнах и подхванах коремните преси. Дяволски трудни са, ако имаш само една ръка — тялото ти непрекъснато се извърта. — Аз нямаше да те зарежа — ето за това говоря. Нямаше да те зарежа. Щях да мина през мръсотия, кръв, пикня и разлята бира.

— Съвсем различно е. — Тя дори не се опита да си избърше сълзите. — Съвсем различно е и ти го знаеш. Не бих могла да те разкъсам, ако побеснея.

— Не мислиш ли, че трябва доста да се озоря, за да те разкъсам, след като съм еднорък? — процедих.

— Искаше да ме прободеш с нож.

Сякаш това беше някакъв аргумент. И двамата добре знаехме, че не решава нищо.

— Ножът бе пластмасов и аз не бях на себе си, но явно това ще бъдат последните ти думи на шибания ти смъртен одър: „Еди ме нападна с пластмасов… нос, сбогом, жесток свят.“

— Опита се да ме удушиш — прошепна Пам тъй тихо, че едва я чух.

Прекратих протестите и я изгледах. Часовникът в главата ми започна да бие. Дзън-дзън-дзън, погРийбален звън.

— Моля? Опитвал съм се да те удуша? Не е вярно!

— Знам, че не помниш, но се опита. И вече не си като преди.

— О, я зарежи! Запази тия простотии за… за своя… — знаех думата и виждах човека, когото исках да обидя, ала не можех да си спомня. — За своя плешив хуй, при когото ходиш често.

— Моят психотерапевт — уточни Пам и естествено ме вбеси още повече — тя помнеше думата, а аз — не. Защото мозъкът й не беше превърнат в желе.

— Искаш развод и ще го получиш. Давай, зарежи ме. Само недей да ми се правиш на алигатор. Махай се.

Тя се изкачи по стълбите и затвори врата, без да се обърне. Едва след излизането й съобразих, че исках да кажа крокодилски сълзи. „Само недей да ми лееш крокодилски сълзи.“

Ще го преглътна и това, въпреки че не е рокендрол. Така казва Уайърман.

В крайна сметка аз се махнах от къщата.