Стивън Кинг
Дума Ки (241)

I

Закарах малката лодка до средата на езерото Фалън и загасих мотора. Носехме се към малката оранжева шамандура, която бях оставил там. Няколко увеселителни корабчета плаваха напред-назад върху гладката като стъкло повърхност, но нямаше платноходки. На детската площадка видях няколко хлапета, няколко души седяха на мястото за пикник, други вървяха по пътеката към водата. Но, общо взето, мястото беше пусто, особено за езеро с плаж, което е толкова близо до града.

Уайърман, който изглеждаше много странно с фланелка на „Викингите“ и рибарска шапка, изкоментира:

— Децата още са на училище. След две-три седмици навсякъде ще бръмчат лодки. — Лицето му помръкна. — Започвам да се питам дали това е мястото за онази гадина, muchacho. Току-виж някой рибар я уловил…

— Риболовът с мрежи във Фалън е забранен — прекъснах го аз, — а и рибарите са рядкост. Езерото е предимно за увеселителни плавателни съдове. И за плувци в зоната до брега. — Наведох се да вдигна сребърния цилиндър, изработен от златаря в Сарасота. Дълъг беше деветдесет сантиметра и са затваряше с капак на винт. Беше пълен със сладка вода и фенерчето бе вътре. Персе беше запечатана в двоен мрак и спеше под двойно одеяло. Скоро щеше да потъне в още по-дълбок сън.

— Чудесна изработка — отбелязах.

— Безспорно — съгласи се Уайърман, гледайки как слънцето се отразява в цилиндъра, който въртях в ръцете си. — И никаква кукичка не може да се закачи за него. Все пак щеше да ми е по-спокойно, ако бяхме решили да го хвърлим в някое от езерата по канадската граница.

— Където някой наистина може да хвърли мрежа — изтъкнах аз. — Скрий го пред очите на всички — чудесна политика.

Три млади жени със спортни екипи профучаха на лодката си край ас и ни помахаха. Ние също им помахахме.

— Обожаваме сладурите! — изкрещя едната и те се засмяха.

Уайърман усмихнато им отдаде чест, после се обърна към мен:

— Колко е дълбоко тук? Знаеш ли? Шамандурата подсказва, че си наясно.

— Ще ти кажа. Дадох си труда да проуча езерото — вероятно закъсняло, тъй като двайсет и пет години с Пам притежавахме къщата на Астър Лейн. Средната дълбочина е трийсет метра… освен тук, където има дълбока пукнатина.

Уайърман се поуспокои и бутна назад шапката си.

— Едгар. Уайърман мисли, че още си el zorro — лисицата.

— Може би si, може би no, но под шамандурата езерото е дълбоко повече от сто и двайсет метра. За предпочитане е пред малко естествено езерце в скална яма край Мексиканския залив.

— Амин.

— Добре изглеждаш, Уайърман. Отпочинал.

Той сви рамене.

— Гот е да летиш с малък самолет „Гълфстрийм“. Няма проверка за сигурност и никой не ти тършува в багажа да провери дали пяната ти за бръснене всъщност не е бомба. Поне веднъж в живота си успях да летя на север без престой в тъпата Атланта. Благодаря ти… макар и сам можех да си платя чартърния полет.

— Да разбирам ли, че си се разбрал с роднините на Елизабет?

— Да. Възприех идеята ти. Предложих им къщата и северната част на острова в замяна на парите и ценните книжа. Сделката им се стори много изгодна. Сякаш чувах мислите на юристите им: „Уайърман е адвокат, но този негов клиент е кръгъл глупак.“

— Май не съм единствения zorro в лодката.

— Ще получа осемдесет милиона гущера в ликвидни авоари. Плюс много вещи за спомен от къщата. Сред тях и кутията за сладки на госпожица Истлейк. Как мислиш, дали не се е опитала да ми каже нещо, muchacho?

Сетих се как Елизабет напъха разни порцеланови фигурки в кутията и настоя Уайърман да я хвърли в езерцето със златните рибки. Естествено, че се беше опитала да му загатне нещо.

— Роднините получават северната част на Дума Ки с инвестиционна стойност… е, бедна ми е фантазията. Деветдесет милиона?

— Поне така си мислят.

— Да — съгласи се той и се навъси. — Така си мислят.

Известно време седяхме мълчаливо. Той взе цилиндъра от мен. В сребристата му повърхност виждах отражението си, обаче изкривено. Нямах нищо против изкривената си физиономия, но напоследък избягвах да се оглеждам. Не защото бях остарял, а понеже не ми се нравеха очите на Фриймантъл. Бяха видели прекалено много.

— Как е съпругата ти и дъщеря ти?

— Пам е в Калифорния при майка си. Мелинда е във Франция. След погребението на Или остана с Пам известно време, но после замина обратно за Европа. Мисля, че постъпи правилно. Май започва да преодолява скръбта си.

— А ми ти, Едгар? Ти преодоляваш ли я?

— Не зная. Скот Фицджералд не беше ли казал, че в американския живот няма второ действие?

— Да, но тогава е бил мъртвопиян. — Уайърман остави цилиндъра и се приведе към мен. — Чуй, Едгар, слушай ме внимателно. Във всеки пълноценно изживян живот, не само в американския, има пет действия. Също като в Шекспирова пиеса, била тя комедия или трагедия. Защото животът ни се състои от комедии и трагедии.

— Напоследък в моя живот комедиите бяха свалени от сцена — измънках.

— Да — кимна той, — но трето действие има голям потенциал. Нали ти споменах, че сега живея в Мексико? В едно прекрасно планинско градче, което се казва Тамасунчале.

Опитах се да произнеса названието.

— Харесваш звученето. Уайърман вижда, че ти харесва.

— Действително си го бива — усмихнах се аз.

— Смятам да си купя един съсипан хотел. Ще минат поне три години, докато изкарам печалба, но напоследък пари не липсват. Търся съдружник, който разбира от строителство и поддръжка. Но ако все още държиш да рисуваш…

— Мисля, че знаеш отговора.

— Е, какво ще кажеш? Да оженим и богатствата си?

— Саймън и Гарфънкъл, 1969 или там някъде. Не знам, Уайърман. Сега не мога да реша. Предстои да нарисувам още една картина.

— Така е. Голяма ли ще е бурята?

— Не знам, но ще се превърне в сензация по новините на Канал 6.

— Значи ще има предупреждения. Разрушенията, нанесени на имоти, са едно, а човешките жертви — съвсем друго.

— Няма да има човешки жертви. — Надявах се да е така, но веднъж развихреше ли се фантомната ми ръка, последствията бяха непредвидими. Затова втората ми кариера трябваше да приключи. Но тази последна картина щеше да съществува, защото възнамерявах да отмъстя напълно. Не само за или, но и за другите жертви на Персе.

— Чувал ли си се наскоро с Джак? — попита Уайърман.

— С него се чуваме почти всяка седмица. През есента ще се запише в Университета по лесничейство в Талахаси. Аз плащам обучението му. Между другото, с майка му ще се местят в Порт Шарлот.

— Пак ли ти плащаш?

— Всъщност… да. — Откакто бащата на Джак беше починал от болестта на Крон, на двамата с майка му хич не им беше лесно.

— Ти ли им го предложи?

— Пак позна.

— Значи мислиш, че Порт Шарлот е достатъчно на юг, за да бъдат в безопасност?

— Така мисля, да.

— Ами на север? Тампа например?

— Най-много да има проливни дъждове. Бурята ще бъде малка. Малка, но мощна.

— Малка „Алис“. Като онази през 1927.

— Да.

Спогледахме се. Лодката с момичетата отново се стрелна край нас, този път те се смееха по-шумно и ни махаха по-ентусиазирано. Ах, тази птица на младостта, летяща на крилете на изстуденото вино! Поздравихме ги.

Лодката се отдалечи. Уайърман се обади:

— Роднините на госпожица Истлейк никога няма да се главоболят с издаване на разрешителни за новата си собственост, нали?

— Почти съм сигурен.

Уайърман обмисли думите ми и кимна.

— Добре. Изпрати по дяволите целия остров. Все ми е тая. — Той вдигна сребърния цилиндър, загледа се в оранжевата шамандура, бележеща дълбоката пукнатина в дъното на езерото, и ме погледна. — Искаш ли да произнесеш надгробно слово, muchacho?

— Да, но няма да се увличам.

— В такъв случай бъди готов. — Както бе коленичил, Уайърман се обърна и протегна ръце над водата. Слънцето позлати цилиндъра. Надявах се, че този объл предмет няма де види бял свят през следващите хиляда години… но от опит знаех, че Персе е доста изобретателна. Беше го правила преди, щеше да го стори отново. Дори от Минесота някак щеше да намери caldo.

Изрекох думите, които си бях намислил:

— Заспи завинаги.

Уайърман разпери пръсти. Чу се тихо цопване. Наведохме се и се загледахме в сребърния цилиндър, който бавно изчезна от погледите ни, проблясвайки за последно под лъчите на слънцето.