Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
IV
Чух „Розовата грамада“, преди да я видя. Раковините под къщата пееха силно както никога досега. Походих още малко, после спрях. Сега тя беше точно пред мен, черна бездна, където звездите не светеха. След още четирийсет-петдесет куцукащи крачки луната започна да осветява подробностите. Сега всички лампи бяха угасени, дори тези, които бях оставил да светят в кухнята и „флоридската стая“. Може би електричеството беше прекъснато от ураганния вятър, но се съмнявах, че това е причината.
Осъзнах, че раковините ми шепнат с глас, който познавам. И как иначе, след като бе моят собствен глас? Винаги ли съм го знаел на подсъзнателно ниво? Май да. Убеден съм, че повечето от нас, които не са луди, чуват разнообразните гласове на своето въображение.
И на своите спомени, разбира се. Спомените също имат гласове. Питайте човек, който е загубил ръка, дете, или отдавна лелеяната си мечта. Питайте човек, който се обвинява за погрешно решение, обикновено взето в миг на гняв (миг, който най-често е червен). Нашите спомени също имат гласове. Те често са тъжни.
Продължих да вървя, оставяйки след себе си диря от един тътрещ се и един здрав крак. Обгърнатите от чернота очертания на „Розовата грамада“ се приближаваха. Тя не беше полуразрушена като „Гнездото на чаплата“, но тази нощ беше обитавана от призраци. Тази нощ в нея ме чакаше призрак. Или нещо по-реално.
Блъсна ме нов порив на вятъра и аз погледнах наляво, към океана. Сега корабът беше там: бе притихнал и ме чакаше.
„Защо се бавиш? — питаха ме раковините, докато стоях на по-малко от двайсет метра от къщата си. — Заличи миналото — това е постижимо, никой не го знае по-добре от теб, и отплавай. Отплавай от тази печал. Всичко на този свят се заплаща. И знаеш ли кое е най-хубавото?“
— Най-хубавото, е, че не се налага да замина сам — казах аз.
Вятърът фучеше. Раковините шептяха. От чернотата под къщата се изтръгна по-тъмна сянка и излезе на лунната светлина. За момент като че ли се поколеба, после тръгна към мен.
Тя тръгна към мен. Но не беше Персе; Персе беше удавена в сън.
Илзе.