Стивън Кинг
Дума Ки (227)

VI

Чарли беше тежък, а дъските, покриващи отвора във високата трева, бяха по-изгнила от стълбата. И как иначе — дървеният капак е бил изложен директно на стихиите. Работехме внимателно въпреки сгъстяващите се сенки, без да знаем дълбочината на дупката. Най-накрая успях да преобърна противния жокей, за да могат Уайърман и Джак да го уловят за щръкналите сини крака. Докато траеше избутването, стъпих на прогнилия дървен капак. Все някой трябваше да застане там, а аз бях най-лек. Той се огъна под тежестта ми, нададе дълъг предупредителен стон и отвътре ме лъхна противна миризма.

— Ставай, Едгар — кресна Уайърман, същевременно Джак извика:

— Дръж го, че ще го изпуснем.

Отскочих от прогнилите дъски. Уайърман прихвана Чарли през сгънатите колене, а Джак — през кръста. За миг ми се стори, че въпреки всичко статуята ще пропадне в дупката, повличайки със себе си двамата ми приятели. Те изпъшкаха тежко и се сгромолясаха на тревата с жокея отгоре им. Ухиленото лице и червената шапка бяха покрити с грамадни, щръкнали нагоре-надолу бръмбари. Няколко паднаха върху изопнатото лице на Джак, а един се озова в устата на Уайърман. Той изпищя, изплю го и скочи на крака, като не преставаше да плюе и да си трие устните. След секунда Джак също се изправи и затанцува в кръг около него, докато изтупваше бръмбарите от ризата си.

— Вода! — извика Уайърман. — Вода, че едно от тия гадинчета ми влезе в устата! Чувствам го как ми пълзи по езика!

— Няма вода — отвърнах аз, докато тършувах в значително олекналата чанта. Тъй като бях коленичил, подушвах въздуха от дупката по-добре, отколкото ми се искаше. Така миришеше току-що разпечатана гробница. Каквото и беше. — Пепси?

— Чийзбургер, чийзбургер, пепси — замаяно занарежда Джак и се изсмя. — Никаква кока-кола.

Подадох на Уайърман кутийка с газирана вода. Той се втренчи в нея, после дръпна капачката. Глътна малко, нажабурка се и я изплю покафеняла. Повтори процедурата. Останалото изпи на четири дълги глътки.

— Ay, caramba^[1] — каза той. — Корав пич си ти, Ван Гог.

Погледнах Джак.

— Ти какво мислиш? Можем ли да отместим капака?

Джак го разгледа, коленичи и почна да изтръгва лозниците, полепнали по него.

— Да. Но първо трябва да се отървем от тия гадости.

— Трябваше да вземем лост — каза Уайърман, който още плюеше. Влизах му в положението.

— Според мен — отвърна Джак — дървото е изгнило. Уайърман, помогнете ми. Не, шефе — добави щом коленичих до него. — Това е за мъже с две читави ръце.

В гърдите ми лумна ярост — старият ми гняв беше опасно близо, — но я потуших, доколкото ми беше по силите. Гледах ги как разчистват лозниците и плевелите около дървения капак, докато светлината чезнеше от небето. Една птица прелетя край нас, обърната по гръб и със свити криле. Достатъчно е да видиш нещо такова и си готов за дълъг престой в най-близката лудница. Двамата започнаха да работят един срещу друг. Когато описаха почти пълен кръг и се канеха да си разменят местата, аз се намесих:

— Харпунът зареден ли е Джак?

Той вдигна поглед.

— Да. Защо?

— Защото все пак състезанието ще се реши от фотофиниш.