Стивън Кинг
Дума Ки (218)

II

Излязохме от полуразрушената къща. Беше типична за Флорида ранна вечер, изпълнена с прозрачна светлина. На небето нямаше нито едно облаче. Слънцето превръщаше океана в огромна сребърна тепсия. След час-два лъчите му щяха да потъмнеят и да заприличат на разтопено злато, но дотогава имаше време.

Закретахме по останките от Булеварда на пияниците. Джак носеше кошницата, Уайърман — чантата с храната и скицника, а аз — рисунките си. Морският овес шепнеше на панталоните ни. Сенките ни следваха неотстъпно. Далеч пред нас някакъв пеликан видя риба, сви криле и се заби във водата като пикиращ бомбардировач. Не забелязахме нито чаплата, нито градинският жокей Чарли. Но когато се изкачихме на хълма, където пътеката изведнъж се втурваше сред ерозиралите и стръмни дюни, съзряхме нещо друго.

Съзряхме кораба „Персе“.

Беше закотвен на около триста метра от брега. Платната му бяха свити. Поклащаше се върху вълните, цъкайки като часовник. От мястото си можехме да прочетем цялото му име, написано на щирборда му: „Персефона“. Изглеждаше, сякаш на борда му нямаше жива душа, и бях сигурен, че наистина е така — денем мъртвите са си мъртви. Но Персе не беше мъртва. Толкова по-зле за нас.

— Боже, все едно е излязъл от картините ти — прошепна Джак. Отдясно на пътеката имаше каменна пейка, която почти не се виждаше сред буйната растителност. Той се отпусна на нея и зяпна кораба.

— Не — отвърнах. — Изобразил съм истината. Ти виждаш маската й за през деня.

Уайърман застана до Джак и с ръка заслони очи, за да ги предпази от слънцето.

— Виждат ли го в „Дон Педро“? Не, нали?

— Може би някои го виждат. Неизлечимо болните, шизофрениците, които са спрели лекарствата… — Сетих се за Том. — Но корабът е тук не заради тях, а за нас. Довечера ще трябва да напуснем Дума Ки на неговата палуба. След залез-слънце пътят ни ще бъде затворен. Живите мъртъвци може и да са на „Персефона“, но в джунглата също има разни същества. Някои — като жокея — са създания, които Елизабет е сътворила като малка. Други са се появили след пробуждането на Персе. — замълчах. Не исках да казвам останалото, но нямаше как. — Предполагам, че и аз съм отговорен за някои от тях. Всеки има своите кошмари.

Помислих си за ръцете на скелета, които се протягат под светлината на луната.

— Да обобщим — дрезгаво промърмори Уайърман. — Значи планът е да си тръгне с кораба?

— Точно така.

— Без мен — обади се Джак. — Веднага ме хваща морска болест.

Усмихнах се и стигнах до него.

— Морските пътешествия не са включени в плана, Джак.

— Хубаво.

— Я разопаковай пилето. Искам бутче.

Той изпълни молбата ми и с Уайърман прехласнато ме загледаха, докато поглъщах едното бутче, а после и другото. Попитах дали някой иска гърдите и ги изядох след получения отказ. Докато дъвчех, се сетих за дъщеря си, която лежеше бледа и мъртва на Род Айлънд. Продължих да се храня бавно и методично, като между хапките бършех ръце в джинсите си. Илзе би ме разбрала. Пам — не, Лин — също, но Или? Да. Страхувах се от това, което предстоеше, знаех, че и Персе е уплашена. В противен случай не би се опитвала да ни прогони, а щеше да ни приеме с отворени обятия.

— Времето тече, muchacho — обади се Уайърман. — Светлината гасне.

— А дъщеря ми е мъртва завинаги. Още съм гладен. Има ли нещо сладко — кейк, бисквити? Някое шибано Хо-Хо?

Нямаше. Задоволих се с второ пепси и няколко парчета краставица със селски сос, който винаги ми е приличал — на вид и на вкус — на подсладен сопол. Поне главоболието ми отшумяваше. Образите, които ми се бяха явили в мрака — тези, които бяха чакали толкова години в главата на Новийн — избледняваха, но разполагах с рисунките си, за да ги освежавам. Избърсах ръце за последен път и сложих на скута си раздрани и измачкани листа: семейният албум на ада.

— Оглеждай се за чаплата — предупредих Уайърман.

Той се обърна кръгом, взря се в безлюдния кораб, който се полюшваше върху вълните, и се втренчи в мен.

— Онзи пистолет няма ли да е по-подходящ за Голямата птица? С един от сребърните харпуни?

— Не. Персе яхва чаплата, както човек яхва коня си. Вероятно ще й хареса, ако похабим една от сребърните стрелички, но вече няма да я бъде нейната. — Усмихнах се зловещо. — Тази част от кариерата на дамата приключи.