Стивън Кинг
Дума Ки (217)

I

Някой крещеше в мрака. Май викаше: „Накарай го да спре да пищи!“ Последва глух тъп звук и мракът се озари в тъмночервено: първо отляво, после отзад. Червеното се затъркаля като облак във водата.

— Прекалено силно си го ударил — чу се нечий глас. На Джак ли беше?

— Шефе? Хей, шефе? — Някой ме разтърсваше, следователно още имах тяло. Може би беше добре. Джак ме разтърсваше. Кой Джак? Можех да се сетя, само че трябваше да разсъждавам заобиколно. Името му беше като на говорител от метеорологичния канал…

Още разтърсване, този път по-грубо.

— Muchacho? Там лиси?

Главата ми се удари в нещо и аз отворих очи. Джак Кантори беше коленичил от лявата ми страна. Лицето му беше пребледняло и уплашено. Уайърман се беше навел над мен и ме разтърсваше като дайкири. Куклата лежеше по лице в скута ми. Изръмжах с погнуса и я метнах някъде — уууу, наистина бях мръсник. Новийн падна върху купчината изсъхнали оси. Звукът от падането й наподобяваше смачкването на лист хартия.

Изведнъж местата, на които ме беше завела, започваха да изплуват в съзнанието ми — подене по мъките, първи том. Пътеката към Брега на сенките, който Адриана Истлейк наричала (нещо, че баща й се давел от яд) Булеварда на пияниците. Самият бряг и ужасиите, които се бяха разиграли там. Басейнът. Резервоарът.

— Очите му се отвориха — констатира Джак. — Слава Богу. Едгар, чувате ли ме?

— Да — отвърнах. Гласът ми беше прегракнал от пищенето. Усещах глад, но първо исках да налея нещо в пламтящото си гърло. — Жаден съм — ще ми помогнеш ли по братски?

Уайърман ми подаде една от големите бутилки с минерална вода „Евиан“. Поклатих глава.

— Пепси.

— Сигурен ли си, muchacho? Водата май е по…

— Пепси. Кофеин. — Това не беше единствената причина, но засега беше достатъчна.

Уайърман прибра минералната вода и ми даде бутилка с пепси. Беше топло, обаче аз го пресуших наполовина, оригнах се и пак отпих. Огледах се, но видях само приятелите си и мръсния коридор. Ръката ми — определено имах само една ръка — беше схваната и пулсираше, сякаш я бях преуморил през последните два часа, но къде се бяха дянали рисунките? Страхувах се, че без тях всичко ще избледнее, както става със сънищата след събуждане. За тази информация бях рискувал повече от живота си. Бях рискувал психиката си.

Опитах се да се изправя. Остра болка ме проряза там, където главата ми се беше ударила в стената.

— Къде са рисунките? Моля ви, кажете къде са рисунките!

— Спокойно, muchacho, тук са. — Уайърман се дръпна и ми показа една що-годе спретната купчинка. — рисуваше като полудял и късаше листовете, както падне. Прибрах ги и ги подредих.

— Добре. Добре. Искам да хапна. Умирам от глад.

Джак се огледа смутено. Предният коридор, който беше пълен със светлина, когато взех Новийн от коляното на Джак и скочих с бодро „чао-чао“ в черната дупка, сега беше сумрачен. Не тъмен — (вдигнах поглед и видях, че небето още е синьо), но бе ясно, че следобедът преваля.

— Колко е часът?

— Пет и петнайсет — отвърна Уайърман. Не погледна часовника си, което ми подсказа, че досега все това е правил. — До залез-слънце остават още няколко часа. Ако идват само нощем…

— Така мисля. Има достатъчно време, а аз трябва да се подкрепя с храна. Можем да излезем от тая руина. Приключихме тук. Една стълба обаче няма да ни е излишна.

Уайърман повдигна вежди, но не попита нищо. Само рече:

— Ако въобще има стълба, сигурно е в обора. Който, по всичко личи, доста добре си е защитил позициите пред дядо Време.

— Ами куклата? — поинтересува се Джак. — Ами Новийн?

— Прибери я в кутията-сърце и я вземи. Тя заслужава място в „Двореца“ заедно с останалите неща на Елизабет.

— Коя е следващата ни спирка, Едгар? — попита Уайърман.

— Ще ти кажа, но преди това да изясним нещо. — Посочих оръжието на колана му. — Нали още е зареден?

— Абсолютно. С нови патрони.

— Ако чаплата се върне, държа да я застреляш. Това е най-важното.

— Защо?

— Защото това е тя — казах аз. — Персе я използва, за да ни наблюдава.