Стивън Кинг
Дума Ки (213)

VII

— Чарли! — извиках аз. — Неговото име е Чарли.

Новийн присмехулно изграка в знак на съгласие.

Извадих втория скицник от чантата — направо го изтръгнах — и така яростно отметнах корицата му, че я разкъсах. Забърниках в несесера и изрових останката от черния молив на Либит. Едва успях да го стисна между палеца и показалеца си, но за тази рисунка исках черно.

— Едгар — намеси се Уайърман. — за миг ми се стори, че виждам… приличаше на…

— Трай! — викна Новийн. — Бас ловя, че ше искаш да видиш т’ва!

Рисувах бързо и жокеят изникна от белотата като фигура от млечната мъгла. Портретът бе направен надве-натри, но същността бе уловена: знаещите очи и широките устни, които може би са се усмихвали весело или злобно. Нямах време да оцветя ризата и панталоните, но трескаво затърсих един от моите моливи, обозначен като „истинско червено“, и добавих с неравни драскулки ужасната шапка. Веднага щом тя си дойде на мястото, стана ясно каква е усмивката му: кошмарна.

— Покажи ми! — провикна се Новийн. — Искам да видя дали си го у’овил!

Поставих рисунката пред куклата, която сега седеше изправена върху крака на Джак, докато самият Джак се беше прегърбил до стената и се взираше в салона.

— Ъхъ — каза Новийн. — този педерас’ плашеше момичетата на Мелда. Тъй е.

— Какво?… — поде Уайърман и поклати глава. — Нищо не разбирам.

— Мелда също видяла жабата — обясни Новийн. — Дето малките я кръстиха Големия урод. Жабата с жъби. Тогава Мелда най-сетне ’карва Либит в кухнята. Да я накара да ’роговори.

— Отначало Мелда е мислела, че разказите за Чарли са просто детински измишльотини, нали?

Новийн отново изграка, но в очичките й проблесна страх. Разбира се, такива очи можеха да изглеждат всякак. Или…

— Точно така, готин. После видяла как Големия урод прекосява алеята и изчезва сред дърветата…

Китката на Джак се отпуснаха. Новийн бавно поклати глава, изобразявайки рухването на защитните прегради на леля Мелда.

Прелистих скицника така, че скицата на Чарли жокея остана най-отдолу, и се върнах на рисунката в кухнята: Леля Мелда гледа малкото момиченце, то пък се е втренчило в нея и е поставило пръст на устните си — Шшшшт!, а куклата, подпряна на кутията за хляб, е безмълвен свидетел.

— Виждаш ли го? — попитах Уайърман. — Разбираш ли?

— Горе-долу…

— Захарните петлета свършиха, след като тя излезе — отбеляза Новийн. — Ей т’ва се случи.

— Може би отначало Мелда е смятала, че Шанингтън мести градинския жокей напред-назад, защото знае, че трите момиченца се страхуват.

— Но защо, за Бога? — попита Уайърман.

Новийн не отговори, ето защо махнах с липсващата си ръка над Новийн на рисунката — Новийн, облегната на кутията за хляб — и в този момент Новийн върху коляното на Джак заговори. Имах предчувствие, че ще стане точно така.

— Леля ни мишлеше само доброто. ’Наеше, че ги е страх от Чарли — ’реди лошото да се с’учи — и им раскаса прикаска за лека нощ, са да ги развесели. Вмес’о то’а само повече ги уплашши, както се ’лучва понякога с малките деса. После дойде лошата жена — лошата бяла жена от морето — и тая кучка още по’ече влоши поло’ението. На шега накара Либит да нарисува Чарли жив. Беше приготвила и други смешки.

Отметнах листа, на който Либит казва „Шшшт“, извадих от несесера умбра — сега нямаше значение чии моливи използвам — и отново скицирах кухнята ето я масата с Новийн, полегнала на хълбок, една ръка преметната над главата, сякаш в молба за пощада. Ето я Либит по лятна рокличка. Ужасеното й изражение предадох с не повече от пет-шест щриха. Ето я леля Мелда, която се е дръпнала от отворената кутия за хляб и пищи, защото вътре…

— Това плъх ли е? — запита Уайърман.

— Го’ям, дърт, сляп мармот — каза Новийн. — Същата работа като Чарли, чес’но. Накара Либит да го нарисува в кутията и той се оказа там. Смешка. На Либит й домъшня, ама на лошата водна жена? Не-е, тцъ. На нея никога не й е било мъшно.

— А Елизабет — Либит — е трябвало да рисува — казах. — Прав ли съм?

— Шнаеш — отвърна Новийн. — Нали?

Нали. Защото дарбата е гладна.