Стивън Кинг
Дума Ки (209)

III

Едно беше да си кажа, че Персе не се крие в тайник под стълбището — би било прекалено лесно, — но като си спомних порцелановите фигурки, които Елизабет криеше в кутията за бисквити, пулсът ми се ускори. Джак прерови кошницата, извади грамадното фенерче и го остави в отворената длан на Уайърман като медсестра, асистираща на хирург по време на операция.

Когато Уайърман насочи светлината към стъпалото, зърнах издайническото блещукане на златото: миниатюрни панти.

— Добре — каза той и върна фенерчето на Джак. — Насочи лъча към ръба.

Джак се подчини. Уайърман посегна към ръба на стъпалото, което трябваше да се завърти на мъничките панти.

— Уайърман, чакай — обадих се аз.

Той се обърна към мен.

— Първо го подуши — настоях.

— Какво?

— Подуши го и ми кажи мирише ли на влага. Той се подчини и отново се обърна към мен:

— Може и да е влажничко, но тук всичко мирише така. Нещо по-конкретно?

— Отвори го много бавно. Джак, насочи фенерчето вътре. И двамата търсете признаци на влага.

— Защо, Едгар? — попита Джак.

— Защото масата тече, така каза Елизабет. Ако видите керамичен съд за течности — бутилка, кана, буре — това е тя. Със сигурност ще бъде пукнат, може би дори разчупен.

Уайърман дълбоко си пое дъх и бавно го издиша.

— Заключено е. Виждам тесен прорез… ключът ще да е бил дяволски малък…

— Имам джобно ножче — обади се Джак.

— Чакай малко — изпухтя Уайърман и аз видях как устните му се изопват, докато се опитваше да повдигне стъпалото си. Една веничка затуптя на слепоочието му.

— Уайърман — подех, — внима…

Преди да завърша, ключалката — стара, мъничка и без съмнение разядена от ръждата — щракна. Дървената плоскост отхвръкна нагоре, пантите се счупиха. Уайърман политна назад. Джак го улови, а аз улових Джак в едноръка мечешка прегръдка. Фенерчето падна на пода, яркият му лъч се завъртя в кръг и освети зловещата купчинка оси.

— Да му се не види! — възкликна Уайърман, като си възвърна равновесието. — То бива, бива, ама това вече на нищо не прилича!

Джак вдигна фенерчето и го насочи към дупката в стълбището.

— Какво? — попитах. — Има ли нещо? Говори, де!

— Има нещо, ама не е керамично шише. Метална кутия. Като кутия за бонбони, само че по-голяма. — Той се наведе.

— По-добре недей — обади се Уайърман.

Но предупреждението дойде твърде късно. Джак бръкна чак до лакътя си и за миг си помислих, че лицето му ще се разтегне в писък, когато нещо го докопа за ръката и го придърпа вътре. Той обаче благополучно измъкна ръката си и се изправи. Държеше тенекиена кутия във формата на сърце. На капака й, почти невидимо под ръждата, се мъдреше розовобузесто ангелче. Под него със старомоден шрифт бяха изрисувани думите:

Джак ни погледна с ням въпрос в очите.

— Давай — подканих го. Вече бях сигурен, че това не е Персе. Изпитвах едновременно разочарование и облекчение. — Ти го намери, хайде, отваряй го.

— Сигурно са рисунките — вметна Уайърман. — Няма какво друго да е.

И аз така мислех. Но се оказа, че греша. От ръждясалата сърцевидна кутия Джак извади куклата на Либит. Когато зърнах Новийн, направо се разчувствах.

„Ууу — сякаш казваха черните очи и алената уста. — Ууу, през цялото време бях тук, мръсник такъв!“