Стивън Кинг
Дума Ки (203)

XII

Тъкмо бяхме достигнали мястото, където алеята бе обрасла със смокини-удушвачи, когато видях черният силует да се мярка сред плетеницата от плевели вдясно от къщата. Този път не го забелязах само аз, Джак също го зърна.

— Тук има някой — прошепна той.

— Не виждам никого — възрази Уайърман. Бе оставил кошницата за пикник на земята и бършеше потта от челото си. — Хайде да се сменим, Джак. Ти вземи кошницата, аз ще се погрижа за храната. Ти си млад и силен, а Уайърман е стар и изтощен. Скоро ще умре и… мамка му, какво е това!

Той залитна назад и щеше да падне, ако не бях го хванал през кръста. Джак също нададе вик на изненада и ужас.

Мъжът изскочи от храсталаците вляво от нас. Не проумявах как се е озовал тук — само преди броени секунди двамата с Джак го бяхме забелязали на петдесетина метра от нас, — ала присъствието му беше неоспоримо. Беше чернокож, но не бе човешко същество. Нито веднъж не го взехме за човек. Най-малкото заради краката му — свити в коленете и обути в сини бричове, те така и не помръднаха, докато се движеше пред нас. Нито пък раздвижиха дебелия килим от смокини-удушвачи, чиито стъбла се издигаха навсякъде около него. Обаче устните му се изкривиха в зловеща гримаса, а очите му се въртяха в дивашка злонамереност. Носеше островърха шапка с копче на върха и по някакъв начин това бе най-ужасяващото.

Помислих си, че ако гледам тази шапка твърде дълго, ще полудея.

Съществото изчезна в тревата вдясно от нас. Чернокож мъж със сини бричове, висок около метър и седемдесет. Тревата бе висока не повече от метър и петдесет и простата математика показваше, че не може да изчезне в нея, ала все пак се случи.

Миг по-късно той — или то — беше на верандата, усмихвайки ни се като Стария семеен прислужник, след което без никаква пауза), той — то — вече се намираше в подножието на стълбите и отново се стрелна към буйните треволяци, хилейки се през цялото време.

Шапката му беше ЧЕРВЕНА.

Джак се обърна и побягна. На лицето му бе изписана безмозъчна ирационална паника. Оставих Уайърман да го задържи и ако Уайърман също е решил да побегне, мисля, че това щеше да сложи край на експедицията ни; все пак имах само една ръка и нямаше как да задържа и двамата. Нямаше как да задържа дори единия, ако наистина възнамеряваше да избяга.

Колкото и да бях уплашен, дори не се замислих за бягство. А Уайърман, Господ да го благослови, остана на мястото си, наблюдавайки със зяпнала уста как чернокожият мъж се появява иззад банановата горичка между басейна и дългата постройка.

Сграбчих Джак за колана и го дръпнах назад. Не можех да го зашлевя през лицето — нямах друга ръка, с която да го направя, — ето защо му изкрещях:

— Не е истински! Това е неин кошмар!

— Неин… кошмар? — Нещо като разбиране озари погледа на младежа. Или просто разсъдъкът му се беше завърнал.

— Неин кошмар, нейно страшилище… нещо, от което се е страхувала след изгасването на лампите — добавих. — Той е поредното привидение, Джак.

— Откъде знаеш?

— Например, защото образът му изчезва и се появява като в стар филм — изтъкна Уайърман. — Загледай се внимателно.

Чернокожият изчезна, после пак се появи — този път пред ръждясалата стълба, водеща до платформата за скачане в басейна. Продължаваше да ни се хили изпод червената си шапка. Забелязах, че ризата му е синя като бричовете. Плъзгаше се от място на място, а неподвижните му крака бяха вечно сгънати в едно и също положение като на фигура-мишена в стрелбище. Отново изчезна, за да се появи на верандата. Миг по-късно се озова на алеята точно пред нас. Сърцето ме болеше, докато го гледах, и в същото време се страхувах от него… но само защото тя се бе страхувала. Либит.

Отново се появи на черния път към Сенчестия бряг и този път видяхме как океанът блести през блузата и бричовете му. Изгуби се от поглед и в същия миг Уайърман избухна в истеричен смях.

— Какво? — обърна се Джак към него. — Какво?

— Това е шибан градински жокей! — прихна той. — От онези градински статуи на чернокожи жокеи, които сега са политически verboten, уголемен три или четири пъти спрямо нормалния си ръст! Най-големият кошмар на Елизабет е бил градински жокей пред къщата й!

Опита се да каже повече, но не можа. Приведе се, като се смееше толкова силно, че подпря длани на коленете си. Разбрах реакцията му, но не можех да споделя веселието му… и не само защото дъщеря ми беше мъртва в Род Айлънд. Уайърман се заливаше от мях, понеже в началото бе изплашен също като Джак и мен, а може би и колкото Либит. А защо тя се бе изплашила от статуята? Защото някой, най-вероятно без да иска, бе втълпил тази идея в буйното й детско въображение. Бих се обзаложил, че е била леля Мелда — че й е разказала приспивна приказка, имаща за цел да успокои момиченцето, което все още е страдало от нараняването на главата си. И навярно не е могло да заспи. Само че тази приспивна приказка бе попаднала не там, където трябва, и й бяха поникнали ЖЪБИ.

Господин Сини бричове не беше като жабите, които бяхме видели на пътя. Те бяха изцяло плод на въображението на Елизабет и в тях не се усещаше никаква заплаха. Градинският жокей обаче… може би първоначално се беше зародил в травмираната глава на Либит, ала бях сигурен, че после Персе го беше пригодила за собствените си цели. И ако някой посмееше да се приближи до първото „Гнездо на чаплата“… той бе тук на своя пост, за да изплаши и прогони натрапника. И може би да го вкара в най-близката психиатрична клиника.

А това означаваше, че в къщата вероятно има нещо.

Джак се загледа притеснено към мястото, където черният път — който наистина изглеждаше достатъчно голям, за да минават по него каруци и даже камиони, — се губеше от погледа ни.

— Ще се върне ли?

— Няма никакво значение, muchacho — промърмори Уайърман. — Нали не е истински. Тази кошница обаче трябва да бъде носена от някого. Хайде, младежо. Мятай се в шейната и пришпорвай кучетата.

— Когато го видях, ми се стори, че полудявам — сподели Джак. — Разбирате ме, нали, Едгар?

— Да. Либит е имала доста силно въображение през онези дни.

— Какво се е случило с него?

— Забравила е как да го използва.

— Господи — въздъхна младежът. — Ужасно е.

— Да. И си мисля, че в този случай е било доста лесно да забравиш. Което е по-ужасно.

Джак се наведе, вдигна кошницата и изгледа смаяно Уайърман.

— Какво има вътре? Златни кюлчета?

Онзи му се ухили и вдигна торбата с провизиите.

— Взех някои специални неща.

Продължихме напред по обраслата с треволяци алея, оглеждайки се за градинския жокей. Не се завърна. Когато изкачихме стъпалата на верандата, Джак остави кошницата на земята и въздъхна от облекчение. Някъде зад нас се дочу пърхане и пляскане с криле.

Обърнахме се и видяхме как една чапла каца на алеята. Нищо чудно да бе същата, която ме наблюдаваше злобно от тенис корта на „Двореца“. Погледът й определено беше същият — пронизващ и неумолим.

— Истинска ли е? — прошепна Уайърман. — Как мислиш, Едгар?

— Да — отвърнах.

— Откъде знаеш?

Бих могъл да изтъкна, че чаплата хвърля сянка, но се сетих, че и градинският жокей имаше сянка; просто бях твърде изненадан, за да я забележа.

— Знам го и туйто! Да влезем вътре. И не си правете труда да чукате на вратата. Не сме дошли на прием, нито пък на светска визита.