Стивън Кинг
Дума Ки (202)

XI

Ала преди да отидем където и да било, се спряхме под арката на портата, за да разгледаме внимателно първия дом на Елизабет на Дума Ки. Първата ми реакция беше потрес. Някъде из затънтените части на съзнанието ми проблясваше ярка пътеводна нишка — влизаме в къщата, качваме се на горния етаж и откриваме каква е била спалнята на Либит. Оттам ампутираната ми ръка, понякога известна като Магическия екстрасензорен уред на Едгар Фриймантъл, ме води към отдавна забравен пътнически куфар (или просто някакво дървено сандъче). Вътре ни очакват още рисунка — липсващите рисунки, онези, които ще ни кажат къде е Персе и ще ни помогнат да разрешим загадката на течащата маса. И всичко това се случва преди залез-слънце.

Хубава история, но с един недостатък — горната половина на „Гнездото на чаплата“ вече я нямаше. Къщата беше като зеещ кратер и горните етажи бяха напълно опустошени от отдавнашна буря. Приземния етаж все още се крепеше, но бе обгърнат от някакви синьо-зелени увивни растения — същите покриваха и колоните на фасадата. Испански мъж провисваше от корнизите, превръщайки верандата в пещера. Самата сграда бе заобиколена от изпочупени оранжеви керемиди — само това бе останало от покрива. Те стърчаха като зъби на великани сред бурените, избуяли на мястото на някогашната морава. Покритата с натрошени раковини алея бе погребана под израсналите смокини, удушвачи; същото се отнасяше и за тенис корта и онова, което навремето е било детска къщичка за игра. Още увивни растения пълзяха и по стените на дългата постройка зад корта, наподобяваща хамбар, и покриваха проядения дървен покрив на детската къщичка.

— Какво е това? — Джак сочеше между тенис корта и главната сграда. Там се виждаше голям четириъгълник, пълен с гъста черна супа, която блестеше под лъчите на следобедното слънце. Бръмченето на насекомите сякаш бе най-силно в тази посока.

— Това ли? Бих го нарекъл катранена яма — заяви Уайърман. — Но предполагам, че през бурното време на двайсетте семейство Истлейк го е наричало басейн.

— Представям си какво е да се потопиш вътре — подхвърли младежът и потрепери.

Басейнът бе обграден от върби. Зад тях се виждаше гъсталак от бразилски пипер, а отвъд него…

— Уайърман, това бананови дървета ли са? — попитах.

— Да — отвърна той. — И вероятно гъмжат от змии. Бър-р-р. Погледни западната стена, Едгар.

Между „Гнездото на чаплата“ и залива плетеницата от плевели, храсти и увивни растения, изникнали на мястото на някогашната морава на Джон Истлейк, бе отстъпила пред морския овес. Гледката ме накара да осъзная, че една от най-характерните черти на Флорида бе липсата на възвишения. В момента обаче се намирахме на едно хълмче и ми се струваше, че океанът е някъде долу в краката ни. Остров Дон Педро беше вляво от нас, а замечтаният сред синьо-сивата мараня Кейси Ки — вдясно.

— Подемният мост продължава да е вдигнат — отбеляза учудено Джак. — Този път проблемът май наистина е голям.

— Уайърман — промълвих. — Погледни надолу по протежение на онази стара пътека. Виждаш ли я?

— Скалата ли? Да, виждам я. Мисля, че не е коралова, макар че няма да е зле да я погледна отблизо, за да се уверя… Какво за нея?

— Престани да се правиш на геолог и я погледни. Какво виждаш?

Той се загледа. И двамата се загледаха. Джак реагира пръв.

— Профил? — После го повтори, но вече без колебание. — Профил.

Кимнах.

— Оттук виждам само челото, очната кухина и основата на носа, но бас държа, че ако бяхме на брега, щяхме да видим и уста. Или нещо, което да прилича на уста. Това е Скалата на вещицата. И съм сигурен, че Сенчестият бряг е точно под нея. Където Джон Истлейк се е отправил на подводната си експедиция в търсене на съкровища.

— И където са се удавили близначките — добави Уайърман. — Това е пътеката, по която са тичали, за да стигнат до там. Само че…

Той внезапно замлъкна. Океанският бриз разрошваше косите ни. Погледнахме към пътечката, която все още се виждаше след толкова много години. Не, просто не бе възможно да е дело на малки детски крачета, отъпквали я на път за плажа и обратно. Подобна пътечка между „Гнездото на чаплата“ и Сенчестия бряг би изчезнала след две години, максимум пет.

— Не е пътека — отбеляза Джак, сякаш бе прочел мислите ми. — Било е път. Не асфалтиран, а черен път. Обаче не мога да разбера защо някой ще иска път между къщата и брега, при положение, че можеш да изминеш разстоянието пеша за десет минути?

Уайърман поклати глава.

— Не знам.

— Едгар?

— Нямам представа.

— Може би е открил повече неща на дъното — предположи Джак, — а не само няколко дрънкулки.

— Възможно е, обаче… — улових някакво движение с периферното си зрение — някакъв тъмен силует — и се обърнах към къщата, ала не забелязах нищо подозрително.

— Видя ли нещо? — попита Уайърман.

— Не, просто нервите ми погаждат номера.

Вятърът от океана внезапно промени посоката си и задуха от юг. Подушихме вонята на разложение.

Джак сбърчи нос.

— Какво, мамка му, е това?

— Предполагам, че е парфюмът ароматизирал басейна — отвърна Уайърман. — Джак, обожавам мириса на блатна гнилоч рано сутрин^[1].

— Добре, но сега е следобед.

Уайърман го изгледа изпод око, недоволен, задето алюзията му не беше оценена, и се обърна към мен:

— Как смяташ, muchacho? Да влизаме ли?

Направих бърз мисловен оглед на инвентара ни. Уайърман отговаряше за червената кошница, Джак — за торбата с провизиите, а аз — за рисувателните си принадлежности. Не бях сигурен какво щяхме да правим, ако рисунките на Елизабет бяха отнесени от бурята, разрушила покрива на тази развалина (или ако се окажеше, че изобщо няма други рисунки), но бяхме стигнали дотук и не биваше да се отказваме тъкмо сега. Нямах право да се окажа — най-малкото заради Илзе, която ми нашепваше да продължа.

— Да — казах. — Да влизаме.