Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
X
Останахме на същото място още пет минути, за да дадем възможност на Джак да се вземе в ръце. Накрая той заяви, че е готов да продължим. Запитах се дали щяхме да се сблъскаме със същите проблеми, ако бяхме предприели пътешествието не по суша, а по вода.
— Уайърман, да си виждал рибарски лодки покрай южния бряг на острова?
Той се замисли.
— Май не съм. Обикновено хвърлят котва близо до Дон Педро. Странно, нали?
— Не, не е странно, ами направо зловещо — обади се Джак. — Като това шосе.
И наистина пътят се бе стеснил още повече. Клоните на морското грозде и банановите дървета дращеха по каросерията на тътрещия се мерцедес, издавайки ужасни скърцащи звуци. Осеяната с преплетени коренища и всевъзможни неравности просека, по която се движехме, продължаваше да лъкатуши към вътрешността на острова. Наклонът й обаче се промени и към всичките ни трудности се прибави и преодоляването на нанагорнище.
Пълзяхме бавно напред, километър след километър, а листата и клоните бичуваха колата ни. Всеки момент очаквах пътят да изчезне окончателно, ала гъстият растителен балдахин над главите ни явно го бе предпазил (макар и донякъде) от разрушителната сила на стихиите. Банановите дървета отстъпиха пред потискащите гъсталаци бразилски пипер и там забелязахме първият див обитател — едър рис, който ни изгледа за миг, после изсъска заплашително, присвил уши, и изчезна в шубрака. Малко по-късно десетина тлъсти черни гъсеници тупнаха върху предното стъкло и се пукнаха, разпръсквайки гнусните си слизести вътрешности по прозореца. Чистачките и почистващата течност само размазаха останките на ларвите, в резултат на което ни се стори, че страдаме от перде на окото в напреднал стадий.
Казах на Джак да спре. Излязох от мерцедеса, отворих багажника и намерих няколко чисти кърпи. Използвах едната, за да почистя предното стъкло, вземайки всички предпазни мерки — бях с шапка и градинските ръкавици на Уайърман. За щастие гъсениците се оказаха съвсем обикновени; макар и противни, в тях нямаше нищо свръхестествено.
— Не е зле — извика ми Джак. — Сега ще освободя капака, за да проверите дви… — той внезапно млъкна, втренчен в нещо зад мен.
Обърнах се. Пътят се беше превърнал в пътечка, обрасла с пълзящи растения, сред които тук-там стърчаха буци асфалт. На около трийсетина метра от нас пътечката беше преградена от пет жаби с размерите на кокер шпаньоли. Първите три имаха лъскава наситенозелена окраска, която рядко се среща в природата; ако изобщо се срещаше); четвъртата бе синя, а петата — оранжева, но изглеждаше някак избеляла, сякаш навремето е била червена. Те се усмихваха, ала усмивките им бяха престорени и уморени, и подскачаха тромаво, сякаш задните им крака бяха счупени. Също като риса те се шмугнаха в храсталака и се изгубиха от погледите ни.
— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Джак.
— Привидения — отвърнах. Останки от могъщото въображение на едно малко момиченце. И като ги гледам, едва ли ще оцелеят дълго. — Качих се в колата. — Хайде, Джак. Карай напред, докато все още можеш.
Мерцедесът отново запълзя по пътеката. Попитай Уайърман колко е часът.
— Минава два.
Оказа се, че автомобилът успя да стигне чак до портата на първото „Гнездо на чаплата“. Не бих се обзаложил, че е възможно, но го направихме. Растителността ни обгърна в поредната си угнетяваща хватка — бананови дървета и вирджински борове, задушени от сивите бради на испанския мъх, — обаче Джак провря колата през препятствията и гъсталаците внезапно се отдръпнаха. Тук стихиите бяха разрушили напълно асфалтовото покритие и остатъкът от пътя представляваше само далечен спомен за равна настилка, но въпреки всички трудности дрънчащият, тресящ се и ръмжащ мерцедес успя да се добере до каменните колони. От двете им страни се простираше гигантски жив плет, висок поне пет метра и незнайно колко широк, който бе започнал да протяга зелените си пипала надолу по хълма към джунглата. Портата беше ръждясала и зееше полуотворена, но изглеждаше твърде тясна, за да мине мерцедесът през нея.
От двете страни на последния участък от пътя се издигаха прастари австралийски борове с внушителна височина. Огледах се за летящи нагоре с краката птици, но не забелязах нищо подобно. Не се виждаха и „нормални“ птици, обаче чувах едва доловимо бръмчене, издаващо присъствието на насекоми.
Джак спря пред портата и се обърна към нас. На лицето му бе изписано извинително изражение.
— Мисля, че старичкото ни маце няма да може да се провре отвъд — заяви той.
Излязохме от колата. Уайърман се спря, за да разгледа старинните, покрити с лишеи метални плочки върху колоните. На тази вляво пишеше „ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“, а на тази вдясно — „ИСТЛЕЙК“. Под фамилното име на рода обаче се виждаше и нещо друго — сякаш надраскано с нож или друг остър предмет. Вероятно навремето е било трудно да се разчете, ала лишеите, прорасли в тънките улейчета, сега го караха да се откроява: „Abyssus abyssum invocat“.
— Някаква идея какво означава? — обърнах се към Уайърман.
— Да — кимна той. — Това е предупреждение, което често отправят към младите адвокати, след като придобият право за самостоятелна практика. Свободният превод гласи: „Една погрешна стъпка води до друга“, а буквалният: „Адът пробужда ад.“ — Той ме изгледа мрачно и отново отмести очи към посланието под фамилното име. — Предполагам, че това е била последната присъда на Джон Истлейк, преди да напусне завинаги тази версия на „Гнездото на чаплата“.
Джак се пресегна да пипне надписа, но се отказа.
Уайърман обаче го направи.
— Присъдата, господа… и то изречена на езика на правото. Залезът е в седем и петнайсет, без значение дали ни харесва или не, а дневната светлина е мимолетно явление. Ще се редуваме с кошницата за пикник. Доста е тежичка тази мръсница.