Стивън Кинг
Дума Ки (195)

IV

— За мен би било невероятна чест да ми нарисувате портрет, Едгар — подхвърли Джак, — а съм сигурен, че майка ми би била на седмото небе от щастие, но мисля, че Уайърман е прав. Наистина трябва да тръгваме.

— Бил ли си някога в южната част на острова, Джак?

— Като се замисля… не.

Бях почти сигурен. Ала докато откъсвах от скицника рисунката с механизмите на подемния мост, се загледах в Уайърман. И въпреки оловната тежест, смазала сърцето и чувствата ми, разбрах, че наистина искам да го узная.

— Ами ти? Ходил ли си някога да разгледаш първоначалното „Гнездо на чаплата“?

— Всъщност не. — Уайърман се приближи до прозореца и се загледа навън. — Подемният мост още не е вдигнат — виждам само едната му половина. Дотук добре.

Нямаше да ме отклони лесно от темата.

— Защо?

— Госпожица Истлейк ме посъветва да не ходя там — отвърна ми той, без да отделя поглед от прозореца. — Каза, че околността била ужасна. Подпочвените води, растителността, дори въздухът. Каза, че военновъздушните сили правили някакви изпитания в южната част на Дума по време на Втората световна война и отровили района, което обяснявало защо растенията избуяли с такова темпо. Каза ми, че отровният дъб бил нещо ужасно — по-ужасно сифилиса преди откриването на пеницилина. Че отъркаш ли се в него, щели да минат години, докато се излекуваш. Симптомите ту изчезвали, ту отново се повявали. И отровата се просмуквала навсякъде. Така ми каза.

Това беше много интересно, но Уайърман така и не отговори на въпроса ми. Затова го зададох отново.

— Твърдеше, че там гъмжало от змии — добави и се обърна към мен. — Много ме е страх от змии. Имам фобия от тях, откакто бях малко момче и една сутрин, когато бяхме с нашите на палатка, се събудих и открих, че в спалния ми чувал има смок. Беше се вмъкнал под долната ми фланелка. Изцапа ме с мускус и аз си помислих, че съм отровен. Сега доволен ли си?

— Да — кимнах. — Кога й разказа тази история? Преди или след като тя ти каза за змийската напаст в южната част на Дума?

— Не помня — отвърна той. После въздъхна. — Вероятно преди. Виждам накъде биеш — искала е да ме накара да не стъпя там.

„Ти го каза“ — помислих си, но не го изрекох.

— Притеснявам се най-много за Джак. Но е по-добре да сме подготвени.

— За мен? — Младежът изглеждаше смаян. — Изобщо не ме е страх от змии. Освен това знам как изглеждат отровният дъб и отровният бръшлян. Все пак съм бил бойскаут.

— Довери ми се — казах и започнах да го рисувам. Работех бързо, удържайки импулса да се впусна в подробности… както част от мен искаше да направи.

Докато се трудех, първият автомобилен клаксон затръби нервно от страната на Кейси Ки.

— Май подемният мост отново се е повредил — подметна Джак.

— Да — кимнах аз, без да откъсвам поглед от рисунката си.