Стивън Кинг
Дума Ки (193)

II

— Събуди се. — Някой ме разтърсваше. — Събуди се, Едгар. Ако ще вършим работа, трябва да тръгваме.

— Не знам… не съм сигурен, че ще дойде. — Този глас беше на Джак.

— Едгар! — извика Уайърман и ме зашлеви — първо по едната буза, а после и по другата. И то доста грубичко. Ярка светлина озари пространството отвъд затворените ми клепачи, обагряйки света ми в червено. Опитах се да пренебрегна тези дразнения — там, откъдето идваха, ме дебнеха лоши неща, — ала Уайърман не ми позволи.

— Muchacho! Събуди се! Единайсет и девет е!

Това подейства. Надигнах се и го изгледах. Той държеше нощната лампа пред лицето ми — толкова близо, че усещах топлината на нагорещената крушка. Джак стоеше зад него. Мисълта, че Илзе е мъртва — моята Или — прониза сърцето ми, но аз успях да я прогоня от съзнанието си.

— Единайсет! Уайърман, казах ти два часа! Ами ако някой от роднините на Елизабет реши да…

— Спокойно, muchacho. Обадих се в погребалното бюро и им казах да не пускат никого на Дума. Казах, че тримата сме пипнали рубеола. Ужасно заразна е. Също така се обадих на Дарио и му разказах за дъщеря ти. Транспортирането на картините ще бъде отложено поне за известно време. Съмнявам се, че точно в момента ти пука за тях, но…

— Естествено, че ми пука. — Изправих се на крака и разтрих челото си. — Не бива да допускаме Персе да причини още повече злини.

— Съжалявам, Едгар — обади се Джак. — Толкова съжалявам за загубата ви. Знам, че това не ви носи кой знае каква утеха, обаче…

— Напротив — излъгах го. Може би с течение на времето нещата щяха да се променят… Ако продължавах да си го повтарям; ако продължавах да се боря. Инцидентът с крана ме бе научил на нещо — единственият начин да продължиш е като продължиш. Да си казваш: „Мога да се справя“, дори и когато не можеш.

Видях как Уайърман ми подава дрехите, но днес предпочитах високите обувки вместо маратонките. Джак носеше дълги панталони и риза с дълги ръкави; това беше добре.

— Уайърман, ще направиш ли кафе? — попитах.

— Имаме ли време?

— Ще трябва да си осигурим. Има някои неща, които се налага да свърша, но първо трябва да се събудя. Вие, момчета, също можете да използвате случая да заредите малко гориво. Джак, ще ми помогнеш ли с обувките?

Уайърман излезе от кухнята. Джак коленичи, нахлузи ми обувките и завърза връзките.

— Какво научи?

— Повече, отколкото бих искал — отвърна той. — Но не разбирам нищичко. Мамка му, та аз разговарях с тази жена — Мери Айър? — на изложбата ви. Тя ми хареса.

— На мен също.

— Уайърман се обади на жена ви, докато спяхте. Тя обаче не пожела да говори дълго с него, затова той позвъни на някакъв мъж, с когото се запозна на откриването… господин Боузман?

— Разкажи ми.

— Едгар, сигурен ли сте…

— Давай. — Разказът на Пам бе накъсан и хаотичен и подробностите вече бяха замъглени от обсебилия съзнанието ми образ на Илзе — Илзе, която лежи в препълнената вана, а косата й е разпиляна по повърхността на водата. Достоверна или не, тази картина беше дяволски ярка, дяволски лична, и бе засенчила всичко останало.

— Господин Боузман каза, че полицията не е открила никакви следи от взлом, поради което смятат, че дъщеря ви сама й е отворила, въпреки че е било посред нощ…

— Или Мери просто е натискала звънеца, докато някой и е отворил входната врата на сградата. — Ампутираната ми ръка отново ме засърбя. Сърбежът сякаш извираше от фантомните й дълбини и беше някак унасящ. — После се е качила до апартамента на Или и е почукала на вратата й. Навярно се е представила за някой друг.

— Едгар, предположение ли е или…

— Да кажем, че се е представила за член на госпъл формация, наречена „Колибри“, и е казала през вратата, че нещо лошо се е случило с Карсън Джоунс.

— Кой е…

— И го е нарекла Смайли, което е убедило дъщеря ми да я пусне.

Уайърман се завърна. Заедно с реещия се Едгар. Прикованият към земята Едгар виждаше всички обикновени подробности на слънчевата флоридска утрин на Дума Ки. Реещият се над него Едгар виждаше повече. Не всичко, но доста повече.

— Какво се е случило тогава, Едгар? — попита Уайърман. — Как мислиш?

— Да кажем, че Или е отворила вратата и е видяла как жената насочва пистолет към нея. Виждала е някъде тази жена, ала тъй като е имала кошмарна нощ, все още е била объркана и не е могла да се сети къде. А може би това няма никакво значение. Мери й е казала да се обърне и когато тя се е подчинила… когато се е обърнала… — сълзите отново бликнаха от очите ми.

— Едгар, моля ви, стига толкова! — разтревожи се Джак. Малко оставаше и той да се разплаче. — Не се измъчвайте с тези догадки…

— Не са догадки — изтъкна Уайърман. — Остави го да говори.

— Но защо да знаем…

— Джак… muchacho… още не знаем най-важното. Остави го да говори.

Гласовете им сякаш долитаха отдалеч.

— Да кажем, че Мери я е ударила с дръжката на пистолета, когато Илзе се е обърнала. — Избърсах скулите си с длан. — Да кажем, че я е ударила няколко пъти — четири или пет. Във филмите те удрят само веднъж и изпадаш в безсъзнание. В реалния живот обаче рядко става така.

— Да — кимна Уайърман. Тази игра на „да кажем, че…“ се бе оказала доста точна. Черепът на моята дъщеря бе счупен на три места от повтарящи се силни удари, които бяха довели до силен кръвоизлив.

Мери започнала да я влачи. Кървавата следа минаваше през дневната („дето служи и за кухня“) — миризмата на изгорена картина още тегнеше във въздуха — и късото коридорче между спалнята и нишата, която Илзе използвала за кабинет. Щом се добрала до банята в края на коридора, Мери напълнила ваната и удавила в нея припадналата ми дъщеря като новородено котенце. Когато приключила, се върнала в дневната, седнала на дивана, захапала дулото на беретата и се застреляла. Куршумът излязъл през горната част на черепа й, разпръсквайки всичките й знания за живописта (заедно с голяма част от косата й) по стената зад нея. Било малко преди четири сутринта. Мъжът на долния етаж страдал от безсъние — той веднага разпознал звука от изстрела и се обадил в полицията.

— Защо е трябвало да я удави? — попита Уайърман. — Не мога да го проумея…

„Защото така действа Персе“ — казах си.

— Няма да мислим за това сега — отвърнах. — Става ли?

Той се пресегна и стисна леко единствената ми ръка.

— Добре, Едгар.

„Но ако свършим тукашната си работа, може и да ни се наложи“ — добавих наум.

Обаче аз бях нарисувал дъщеря си. Бях сигурен в това. Нарисувах я в пясъка, а да могат вълните да я вземат.

„Ще поискаш — беше казала Елизабет, — но не бива.“

О, скъпа, скъпа Елизабет…

Понякога нямаме избор.