Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
V
Слушалката започна да издава тревожно писукане. Беше тихичко — бях я оставил върху кухненския плот, — но изпълваше притихналата кухня и ме караше да си мисля за лоши неща. За полицейски коли, забързани към местопрестъпления. За линейки, устремени към пострадали при тежки катастрофи.
Натиснах бутона за изключване и опрях чело до хладилната врата на големия хладилник. Точно пред мен бе закрепено магнитче с надпис „ДНЕС ДЕБЕЛ — УТРЕ СЛАБ“. Да, точно така — днес мъртъв, а утре жив. До магнитчето имаше тефтерче с висящо на връвчица моливче.
Натиснах отново „ЛИНИЯ 1“ и набрах 411. Автоматичният оператор ми благодари за обаждането и ме попита за града и щата, с които искам да бъда свързан. „Провидънс, Род Айлънд“ — отвърнах аз, наблягайки на всяка сричка, сякаш изнасях лекция. Бях прехвърлен на телефонист, който провери и ми съобщи това, от което се опасявах — номерът на Илзе не беше в указателя. Казах, че трябва да се свържа с дъщеря си и работата е изключително важна. Той ми отвърна, че може да ме прехвърли към служител, който вероятно ще се съгласи да се обади за повече подробности (за моя сметка, подчерта той), но не и преди осем сутринта източно време. Погледнах часовника над микровълновата. Показваше 2:04
Прекъснах връзката и затворих очи. Можех да събудя Уайърман, да видя дали случайно е записал номера на Илзе в малкия си червен бележник, но бях обзет от неприятно предчувствие, че дори това ще ме забави твърде много.
— Мога да се справя — казах, но без истинска надежда.
„Естествено, че можеш. — Гласът на Кеймън прозвуча в съзнанието ми. — Колко тежиш?“
Сега тежат сто седемдесет и четири хунта, което си беше доста на фона на най-малкото ми тегло в зряла възраст — сто и петдесет[1].
Цифрите изпъкнаха ярко в съзнанието ми: 174150. Бяха червени. После пет от тях преляха в зелено — постепенно една по една. Без да отварям очи, взех моливчето и ги написах на най-горния лист на тефтерчето — 40175.
„А кой е номерът на социалната ти осигуровка?“ — отново попита Кеймън.
И той засия в мрака с ярки червени цифри. Четири от тях позеленяха и аз ги добавих към онова, което току-що бях надраскал. Отворих очи и видях, че съм написал 401759082 в криволичеща лъкатушеща надолу спирала.
Да, дотук номерът беше точно такъв, обаче ми липсваше едно число.
„Не ти и трябва — продължи онзи Кеймън в главата ми. — Телефонните бутони са невероятен дар за всички хора с проблеми с паметта. Ако прочистиш съзнанието си и набереш цифрите, с които вече разполагаш, ще натиснеш и последната без никакъв проблем. Това е мускулна памет.“
С надеждата, че е прав, аз включих отново „ЛИНИЯ 1“ и въведох кода за Род Айлънд, след което набрах 759082. Пръстът ми изобщо не се поколеба. Натиснах последната цифра и някъде из Провидънс започна да звъни телефон.