Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
Как да нарисуваме картина (IX)
Търсете картината вътре в картината. Навярно няма лесно да я откриете, но не забравяйте, че тя е винаги там. Пропуснете ли я, можете да пропуснете целия свят. Знам го по-добре от всеки друг, защото щом се вгледах в снимката на Карсън Джоунс и дъщеря си — Смайли и неговата Тиквичка, — си помислих, че знам какво търся, и пропуснах истината. Може би защото не му вярвах? Да, и това е забавното. Истината е, че не бих повярвал на никой мъж, дръзнал да пожелае за себе си моята скъпа, любима Илзе.
Преди да открия въпросната фотография, зърнах негова самостоятелна снимка, ала си казах, че тя няма да ми свърши работа — че ако искам да узная намеренията му спрямо дъщеря си, трябва да ги докосна като двойка с магическата си ръка.
И ето — вече правех предположения. Погрешни предположения.
Ако бях докоснал първата, ако наистина бях проучил внимателно първата — Карсън Джоунс с фланелка на „Минесота Туинс“, съвсем сам, — вероятно нещата щяха да са различни. Вероятно щях да усетя, че всъщност е безобиден. Почти съм сигурен. Обаче не обърнах внимание на тази снимка. И никога не се запитах защо, по дяволите, ако той наистина представляваше заплаха за нея, я бях нарисувал сама, загледана в носещите се по вълните топки за тенис.
Защото малкото момиченце с рокличката за тенис беше самата тя, разбира се. Почти всички момичета, които бях нарисувал на Дума Ки, бяха Илзе — дори онези, които изглеждаха като Рийба, Либит или — един-единствен път — Адриана.
Имаше само едно същество от женски пол, което бе изключение от това правило — онова с червената мантия.
Онази.
Когато бях докоснал фотографията на Илзе и приятеля й, бях почувствал смъртта — тогава не го бях признал пред себе си, но беше точно така. Ампутираната ми ръка бе почувствала смъртта, неизбежна като дъжд след гъсти облаци.
Бях предположил, че Карсън Джоунс ще причини нещо лошо на дъщеря ми, и поради тази причина исках да я отдалеча от него. Но той въобще не бе представлявал заплаха. Персе искаше да ме накара да спра — мисля, че отчаяно искаше да ме накара да спра, особено след като бях намерил старите рисунки и моливи на Либит, — ала истината е, че Карсън Джоунс не бе оръжие на Персе. Дори злочестия Том Райли беше само заместител, временно решение.
Снимката си беше там, но аз направих погрешно предположение и пропуснах истината. Смъртта, която почувствах, не идваше от него. Тя бе надвиснала над нея.
И част от мен знаеше, че съм я пропуснал.
Защо иначе щях да рисувам проклетите топки за тенис?