Стивън Кинг
Дума Ки (178)

XIII

Помълчахме около минута.

— Как мислиш, дали падането на Елизабет от количката е било нещастен случай? — попита Уайърман.

Опитах се да се съсредоточа. Въпросът му наистина беше важен.

— Според мен е било нещастен случай. Когато се е свестила, е имала амнезия, разстройство на речта и още Бог знае какво в резултат на мозъчните травми, за които медицината през двайсет и пета едва ли е можела да каже много. Рисуването е станало за нея нещо повече от терапия — то е било израз на феноменален талант и в началото самичка е създавала шедьоврите си. Дори бавачката… леля Мелда… е била смаяна. Във вестника излязла статия и вероятно всички, които са я прочели, са били впечатлени… но знаете какви са хората…

— По обяд вече сме забравили какво ни е впечатлило на закуска — кимна Уайърман.

— Господи! — възкликна Джак. — Ако и аз стана такъв циник на вашата възраст, по-добре още отсега да върна бойскаутската си значка.

— Да, има такава дилема, синко — засмя се Уайърман. Искрено. Смехът му ме сепна, но в същото време сякаш свали кантара от плещите ми.

— Интересът към картините й е започнал да отслабва — продължих аз. — А навярно те са доскучали и на самата Елизабет. На кого играчките му омръзват по-бързо, ако не на тригодишните деца?

— Само на кученцата и папагалчетата — подхвърли Уайърман.

— Жажда за творчество на три годинки… — не можеше да повярва Джак. — Ега ти яката идея.

— Ето защо тя е започнала да… — замълчах, неспособен да продължа.

— Едгар? — попита спокойно Уайърман. — Всичко наред ли е?

Не беше, но не можех да го изрека. Отпуснех ли се, Том щеше да е само началото.

— В галерията изглеждаше съвсем добре. Изглеждаше оздравял, разбирате ли? Сякаш отново бе залепил парченцата на живота си. И ако не беше онази…

— Знам — кимна Уайърман. — Пийни малко вода, muchacho.

Пийнах няколко глътки и се заставих да продължа:

— Елизабет е започнала да експериментира. Преминала е от молива към рисуване с пръсти и накрая — акварели. Мисля, че този преход й е отнел няколко седмици. При положение че някои от рисунките в кошницата за пикник са направени с химикалка, а за други (сигурен съм, понеже и аз възнамерявах да го направя) е използвала блажна боя. Щом изсъхне, те придобива…

— Това го запази за лекциите си по живопис, amigo.

— Прав си. — Пих още няколко глътки. Постепенно възвръщах концентрацията си. — Започнала е да експериментира и с други… формати. Ако това е правилната дума. Рисувала е с тебешир върху тухли, с пръчка върху пясък… Веднъж нарисувала лицето на Теси с разтопен сладолед върху кухненския плот.

Джак се приведе, стиснал ръце между мускулестите си бедра.

— Едгар… — намръщи се той, — това не са само догадки, нали? Видели сте всичко това…

— В известен смисъл. Понякога виждах самата рисунка. А друг път — нещо като… вълни, излъчвани от рисунката и моливите й.

— Но сте сигурен, че е истината.

— Да.

— Тя не се е интересувала дали картините й ще се запазят, нали? — попита Уайърман.

— Не. Важен за нея е бил самият процес. Експериментирала е с различни формати и после е започнала да експериментира с реалността. Да я променя. Предполагам, че точно тогава Персе я е усетила. Когато е започнала да променя реалността. Усетила я е и се е събудила. Събудила се е и е започнала да я зове.

— Персе е била сред онези боклуци, които Истлейк е открил, нали? — замисли се Уайърман.

— Елизабет си е мислела, че това е кукла. Най-хубавата кукла на света. Но не са можели да се съединят преди да стане достатъчно силна.

— Коя от двете? — не разбра Джак. — Персе или момиченцето?

— Навярно и двете. Елизабет е била само едно дете. А Персе… Персе е спала дълъг, дълъг сън. Спала е на морското дъно, под пясък закрита^[1].

— Много поетично — отбеляза Джак, — но не разбирам за какво говорите.

— Нито пък аз — признах. — Защото не я виждам. Дори и Елизабет да е нарисувала Персе, тези картини са унищожени. Предполагам, че Персе е била от порцелан, понеже Елизабет колекционираше именно порцеланови фигурки, обаче не е изключено да е само съвпадение. Със сигурност знам, че Персе е установила канал за връзка с момиченцето — първо посредством картините, а после чрез любимата й кукла Новийн. И е започнала нещо като… тренировъчна програма. Не знам как другояче да го нарека. Убеждавала е Елизабет да нарисува нещо, след което то се е случвало в реалния свят.

— Тя подхвана тази игра и с вас — посочи Джак. — Кенди Браун.

— И окото ми — добави Уайърман. — Не забравяй как излекува окото ми.

— Мисля, че заслугата за окото ти е изцяло моя — отвърнах… ала така ли беше наистина? — Имало е и други неща. Не толкова важни, но все пак… например е използвала картините ми като кристално кълбо… — замълчах. Не исках да продължа, защото тази пътека отново щеше да ме отведе до Том. Том, когото трябваше да излекувам.

— Кажи ни какво си узнал от картините й.

— Добре. Ще започна с онзи извънсезонен ураган. Бил е предизвикан от Елизабет вероятно с помощта на Персе.

— Май се бъзикате с мен — възкликна Джак.

— Персе е казала на Елизабет къде се намира находката, а Елизабет е съобщила на баща си. Сред боклуците… да кажем, че сред боклуците е имало порцеланова статуетка, може би трийсетина сантиметра висока, изобразяваща прекрасна жена. — Да, наистина я бях видял, макар и не с подробности. Ясно си спомнях обаче празните лишени от зеници очи-перли. — Това е била наградата на Елизабет, нейното заслужено възнаграждение, и когато фигурката била извадена от водата, Персе започнала същинското си дело.

— Ако изобщо се е появила тази статуетка, Едгар? — попита предпазливо Джак.

От устните ми за малко да се откъсне фразата, която не помня къде бях чул или прочел: „В онези дни на земята са живели древни богове и те са властвали над света.“ Не я изрекох, понеже не исках да я чуя — дори и в тази ярко осветена стая, — ето защо само поклатих глава.

— Не знам. Нямам представа под какъв флаг е плавал корабът, който се е разбил тук. Вероятно риф Кит е разпорил трюма му и част от товара се е разсипал. Навярно знам твърде малко… ала си мисля, че Персе е имала свой собствен кораб и когато е излязла от водата и се е свързала с могъщото младо съзнание на Елизабет Истлейк, е била способна да го призове.

— Корабът на мъртвите. — На лицето на Уайърман някак по детски се бяха изписали страх и благоговение. Навън вятърът шумеше в клоните на дърветата, люлееше рододендроните и до ушите ни достигаха равномерните приспивни звуци на прибоя. Бях се влюбил в този звук още при пристигането си на Дума Ки и все още го обичах, ала в момента ме плашеше. — Корабът й се е наричал… Как? „Персефона“?

— Ако това название ти харесва — свих рамене аз. — Мисля, че Елизабет е имала предвид него под името „Персе“. Това обаче няма значение, понеже в момента не си говорим за старогръцката митология. Говорим за нещо много по-древно и чудовищно. И гладно. Това чудовище не се различава много от вампирите. Но е жадно не за кръв, а за души. Или поне така мисля. Новата кукла е изкарала при Елизабет не повече от месец, и само Бог знае как се е променил животът в „Гнездото на чаплата“ през това време… със сигурност обаче не се е променил към добро.

— Тогава ли Истлейк е поръчал сребърните харпуни? — попита Уайърман.

— Нямам представа. Има много въпроси, чиито отговори не зная, понеже цялата ми информация идва от Елизабет, а по това време тя е била невръстно дете. Не знам и какво точно се е случило в предишния й живот, защото точно тогава е престанала да рисува. А дори и да е помнила времето, когато е рисувала…

— … е полагала всички усилия да го забрави — довърши вместо мен Джак.

Лицето на Уайърман помръкна.

— В края на живота си тя беше на път да забрави всичко.

— Спомняте ли си картините, на които всички се усмихваха като напушени наркомани? — попитах аз. — В тях Елизабет се е опитвала да пресъздаде светът такъв, какъвто го е помнила. Какъвто е бил преди появата на Персе. Един неизразимо по-щастлив свят. В дните, предшестващи гибелта на близначките, тя е била много изплашена, но се е бояла да го сподели с някого, понеже е подозирала, че нещата са се объркали по нейна вина.

— Кои неща? — попита Джак.

— Не мога да кажа точно, но на една от картините е изобразен старомоден градински жокей, стоящ на главата си, и според мен тази рисунка обяснява всичко. Мисля, че в онези последни дни целият й свят се е преобърнал с краката нагоре. — Бях сигурен, че с този градински жокей бе свързано и още нещо, макар и да не знаех точно какво, а и сега не му беше времето да се занимавам с него. — Мисля, че в дните непосредствено преди и след смъртта на близначките „Гнездото на чаплата“ се е превърнала в затвор за семейството.

— И само Елизабет е знаела причината? — подхвърли Уайърман.

— Нямам представа — вдигнах рамене аз. — Леля Мелда може да е знаела нещо. Вероятно е знаела.

— А кой е живял в къщата в промеждутъка между намирането на съкровището и смъртта на близначките? — попита Джак.

Замислих се.

— Предполагам, че Мария и Хана понякога са се връщали от училище през почивните дни, а Джон Истлейк е пътувал по работа за няколко дни през март и април. Значи постоянните обитатели на „Гнездото“ са били Елизабет, Теси, Лора и леля Мелда. Елизабет се е опитвала чрез рисуване да изличи новата си „приятелка“ от реалния свят. — Облизах устните си. Бяха изпръхнали. — Направила го е с цветните моливи, които намерихме в кошницата. Точно преди Теси и Лора да се удавят. Или може би предишната нощ. Защото гибелта им е била нейното наказание, разбирате ли? Както убийството на Пам щеше да стане моето наказание, задето съм се намесил там, където не ми е работата.

— Мили Боже! — прошепна Джак.

Уайърман беше пребледнял като платно.

— Дотогава Елизабет едва ли е разбирала нещо. — Замислих се над думите си и вдигнах рамене. — Мамка му, не мога да си спомня дали и аз съм разбирал нещо, когато съм бил на четири години. До този момент единственото лошо нещо, което й се е случвало (като изключим падането, което според мен едва ли си е спомняла), е било татко да я нашляпа по дупето или да я плеснат през ръчичките, задето се е опитала да си вземе от плодовата пита на леля Мелда, преди да е изстинала. Какво би могла да знае за природата на злото? Знаела е, че Персе е непослушна, че Персе е лоша кукла, а не добра, че все повече е излизала извън контрол и затова е трябвало да се избави от нея. Ето защо седнала с молив и лист хартия пред себе си и си казала: „Мога да се справя. Ако не бързам и бъда много старателна, ще се справя.“ — Замълчах и прокарах пръсти по челото си. — Мисля, че е било точно така, но не бива да приемате думите ми без съмнение. Не е изключено историята на Елизабет да се е смесила с онова, което се случи с мен. Паметта ми може да ми погажда всякакви номера.

— Отпусни се, muchacho — посъветва ме Уайърман. — Забави темпото. Малката Либит се е опитвала да изличи Персе от своя свят. Как се прави подобно нещо?

— Рисуваш и после изтриваш.

— И Персе го е позволила?

— Персе не е знаела, почти съм сигурен. Защото Елизабет е умеела да пази в тайна намеренията си. Ако ме попитате как, няма да успея да ви отговоря. А ако ме попитате дали идеята е била нейна… дали е можела да измисли подобно нещо на четири годинки…

— Не е възможно — поклати глава Уайърман. — Впрочем, напълно съответства на логиката на четиригодишните.

— Не разбирам как е могла да запази замисъла си в тайна от Персе — поклати глава Джак. — Едно невръстно момиченце…

— И аз не знам повече от теб.

— Във всеки случай планът й не е проработил — заключи Уайърман.

— Да. Мисля, че тя е нарисувала Персе, и съм сигурен, че го е направила с моливи, а когато е приключила, е изтрила всичко. Вероятно стореното е било повече от достатъчно, за да убие човек (както аз убих Кенди Браун), ала Персе не е била човешко същество. Това само я е разгневило. Тя е наказала Елизабет, като й е отнела близначките, които момиченцето е боготворяло. Теси и Лора не са поели по пътечката водеща към Сенчестия бряг, за да търсят съкровища. Не, те не са се озовали там по своя воля. Някой ги е подгонил натам. Не им е оставало нищо друго, освен да влязат във водата, търсейки спасение, и там са изчезнали.

— Но не завинаги — добави Уайърман и аз знаех, че има предвид малките следи. До не говорим за удавника в хола ми.

— Да — съгласих се аз, — не завинаги.

Вятърът отново задуха — този път с такава сила, че запрати нещо в стената на къщата откъм океана. И тримата се сепнахме.

— А как Персе се е добрала до Емъри Полсън? — замисли се Джак.

— Не знам — отвърнах.

— Ами Адриана? — попита Уайърман. — И тя ли е попаднала в ръцете на Персе?

— Не знам — разперих ръце. — Може би. — И с неохота добавих: — По всяка вероятност.

— Не сме виждали Адриана — изтъкна Уайърман. — Да не го забравяме.

— Да, още не сме — уточних аз.

— Но малките момиченца са се удавили. — Джак сякаш не искаше да останат никакви неясноти. — Тази твар Персе ги е примамила във водата. Или… нещо подобно.

— Да — кимнах. — Или нещо подобно.

— Но нали после е започнало издирване. Дошли са и външни хора.

— Не би могло да е другояче, Джак — натърти Уайърман. — Хората са знаели, че близначките са изчезнали. Например Шанингтън.

— Това ми е ясно. Имам предвид нещо друго. Значи Елизабет, баща й и бавачката й не са казали нищо на никого, така ли?

— Какъв избор са имали? — попитах. — Джон Истлейк да заяви на петдесетина доброволци: „Порцелановата вещица отвлече децата ми, търсете порцелановата вещица.“ Дори той навярно не го е знаел. Макар че май по някое време е разбрал истината. — Замислих се за онази картина, на която Джон крещеше. Крещеше и от очите и носа му шуртеше кръв.

— Съгласен съм, че не са имали избор — кимна Уайърман. — Но искам да разбера какво се е случило след края на търсенето. Малко преди да умре, госпожица Истлейк каза, че трябва да я удавим, за да заспи отново. Персе ли е имала предвид? И ако е така, какъв е смисълът на думите й?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Защо не знаеш?

— Защото останалите отговори ще открием в южната част на острова — обясних. — В първото „Гнездо на чаплата“. И мисля, че Персе също е там.

— Разбирам — каза Уайърман. — Тоест, ако не възнамеряваме да се спасим с бягство, не ни остава нищо друго, освен да отидем там.

— Като се има предвид случилото се с Том, мисля, че нямаме дори и този избор. Продадох много картини и хората от „Ското“ няма да могат да отлагат вечно транспортирането им.

— Изкупете ги обратно — предложи Джак.

Сякаш не бях помислял за това.

Уайърман се усмихна.

— Повечето собственици няма да ги продадат даже и на двойна цена. Подобна история изобщо няма да ги убеди.

Никой нямаше намерение да спори с него.

— Тя не е толкова силна през деня — наруших мълчанието. — Предлагам да тръгнем утре в девет сутринта.

— Устройва ме — каза Джак и се изправи. — Ще бъда тук в девет без петнайсет. Сега мятам да прекося моста и да се върна в Сарасота.

Мостът. В главата ми се зароди идея.

— Можеш да останеш тук — предложи му Уайърман.

— След този разговор? — Младежът повдигна вежди. — За нищо на света. Но утре ще дойда.

— Носи дълъг панталони и високи обувки — предупреди го Уайърман. — Там всичко е обрасло с треволяци и нищо чудно да гъмжи от змии. — Той се почеса по бузата. — Май ще се наложи да пропусна утрешното поклонение в „Абът Уекслър“. Нека роднините на госпожица Истлейк взаимно си точат зъбите. Колко жалко… ей, Джак!

Младежът, който вървеше към вратата, се обърна.

— Случайно да имаш някое от творенията на Едгар?

— Ммм… ами…

— Признай си. Чистосърдечното признание облекчава душата, companero^[2].

— Една рисунка. — Джак запристъпва от крак на крак и ми се стори, че поруменя. — С химикалка. На обратната страна на плик. Палма. Аз… ъ-ъ-ъ… един ден я извадих от кошчето за смет. Съжалявам, Едгар. Не биваше.

— Не се сърдя, но веднага я изгори — посъветвах го аз. — Ще ти дам друга, когато тази история приключи.

„Ако приключи“ — помислих си.

Джак кимна.

— Добре. Да ви откарам ли до „Розовата грамада“?

— Ще нощувам при Уайърман — отвърнах, — но преди това ще се отбия във вилата…

— Ясно — усмихна се младежът: — Пижама и четка за зъби.

— Не — поклатих глава. — Кошницата за пикник и онези сребърни хар…

В този миг телефонът иззвъня и ние се спогледахме. Интуитивно разбрах, че вестите са лоши. Стомахът ми се сви, сякаш бях попаднал във въздушна яма. Телефонът отново иззвъня. Взирах се в Уайърман, който се взираше в мен. И той то усещаше. Вдигнах слушалката.

— Аз съм. — Гласът на Пам, мрачен и унил. — Дръж се, Едгар.

Когато чуеш нещо подобно, винаги се опитваш да затегнеш някакъв въображаем предпазен колан. Няма голяма полза. Повечето хора не разполагат с такъв.

— Разказвай.

— Намерих Бози у тях и му предадох всичко, което ми каза. Той започна да задава въпроси, което е нормално, но аз му заявих, че бързам, а и не знам отговорите. Накратко, той се съгласи да изпълни молбата ти. С думите: „Заради доброто старо време.“

Стомахът ме сви още по-силно.

— После се обадих на Илзе. Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се беше прибрала. Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава. Утре ще позвъня на Лини, когато…

— Пам…

— Да, добре. След Или се обадих на Кеймън. На второто или третото позвъняване някой вдигна и аз започнах веднага да му говоря. Мислех, че съм се свързала с него. — Пауза. — Оказа се брат му. Каза ми, че на път за летището Кеймън се отбил в „Старбъкс“, за да изпие чаша кафе с мляко. Докато чакал на опашката, получил сърдечен пристъп. Линейката го откарала в болницата, но било само формалност. Брат му каза, че Кеймън починал на място. Попита ме защо се обаждам и аз му отвърнах, че вече няма значение. Правилно ли съм постъпила?

— Да. — Не смятах, че рисунката, купена от Кеймън ще окаже ефект върху брат му или някой друг. Вече бе постигнала целта си. — Благодаря ти.

— Ако това ще те успокои, възможно е смъртта му да е съвпадение… той беше страхотно мил човек, но все пак бе натрупал някой и друг излишен килограм…

— Може и да си права. — Нямах намерение да споря, макар и да бях сигурен, че греши. — Скоро ще се чуем отново.

— Добре. — Тя се поколеба. — Пази се, Еди.

— Ти също. Довечера заключи вратите и включи алармата.

— Винаги го правя.

Тя затвори. Отвън прибоят разговаряше с нощта. Дясната ръка ме засърбя. Помислих си: „Ако можех да се добера до теб, отново бих те отрязал. Донякъде за да не причиняваш повече неприятности, но най-вече за да млъкнеш.“

Но естествено проблемът е беше в ампутираната ми ръка; проблемът беше в едно същество с женски образ, загърнато в червена мантия, което ме използваше като дъска за спиритически сеанси.

— Какво е станало? — попита Уайърман. — Не ни дръж в напрежение, muchacho.

— Кеймън — отвърнах. — Сърдечен пристъп. Мъртъв е.

Замислих се за всички онези картини, намиращи се в галерията. Всички онези продадени картини. Там не представляваха опасност (засега), ала както е известно, когато парите говорят, и боговете мълчат. Не беше поредният мъжки закон, а шибаната американска действителност.

— Хайде, Едгар. — Джак пристъпи към вратата. — Ще ви откарам до вас и после ще ви върна обратно.