Стивън Кинг
Дума Ки (177)

XII

Уайърман не започна да ме разпитва за подробности, а ми предложи да позвъня на Пам. Допрях слушалката до ухото си, но не можах да си спомня номера. Уайърман ми го продиктува, ала аз не можах да натисна нужните бутони — червената пелена се бе спуснала пред очите ми за пръв път от седмици насам.

Набрах номера на Джак.

Слушах как телефона в Мендота Хайтс звъни и очаквах всеки миг да чуя бодрия, безличен глас на Пам, записан на телефонния секретар — съобщението й, че се намира във Флорида, обаче съвсем скоро ще се върне. Пам вече бе напуснала Флорида, но можеше да лежи мъртва на пода до мъртвия Том Райли. Видението беше толкова ясно, че виждах кръвта по вратичките на шкафчетата и ножа във вкочанената ръка на Том.

Един сигнал… втори… трети… следващият щеше да задейства телефонния секретар.

— Ало? — задъхано изрече Пам.

— Пам! — извиках. — Господи, наистина ли си ти? Отговори ми!

— Едгар? Кой ти каза? — звучеше озадачена. И все така задъхана. А може би не… Все пак това бе гласът на онази Пам, която познавах — леко хрипкав като след настинка или когато тя…

— Пам, плачеш ли? — В същия миг осмислих казаното от нея и попитах: — Кой да ми каже какво?

— За Том Райли — отвърна тя. — Помислих, че брат му се обажда. Или… Господи, само това не… майка му.

— Какво за Том?

— На връщане беше в невероятно настроение — започна тя, — смееше се, показваше новозакупената картина, играеше карти с Кеймън и още някой в задната част на самолета… — вече наистина плачеше и думите й бяха накъсани от риданията. Самите й ридания ме ужасяваха, обаче в същото време ме радваха. Защото разтърсваха един жив човек. — … Чувстваше се добре. Но още същата вечер се самоуби. Сигурно вестниците ще напишат, че е било нещастен случай, но всъщност беше самоубийство. Бози е сигурен. Един негов приятел, който работи в полицията, му се обадил и му разкрил доста подробности, а после той се свърза с мен. Том е насочил колата си към бетонните пътни заграждения със скорост сто и петдесет километра в час, а може и повече. На асфалта нямало следи от поднасяне. Инцидентът станал на шосе 23, което означава, че е пътувал към мен.

Веднага разбрах всичко и нямаше нужда фантомната ми ръка да ми казва каквото и да било. Да, Персе определено искаше нещо, понеже ми беше ядосана. Ядосана? Направо бясна. Обаче Том бе имал момент на просветление — момент на мъжество — и беше насочил колата си към бетонната стена.

Уайърман размахваше ръце пред лицето ми, изгарящ от нетърпение да му разкажа какво бях узнал. Обърнах му гръб.

— Панда, той ти е спасил живота.

— Какво?

— Знам какво говоря. Картината, която е показвал в самолета… била е от моите, нали?

— Да… много се гордееше с нея… Едгар, какво намек…

— Как се казваше? Как се казваше картината? Знаеш ли?

— Мисля, че беше „Здравей“. Том казваше: „Не ми прилича много на Минесота“ с онзи шведски акцент… — Дълга пауза, която не прекъснах, защото трескаво мислех. — Разбрал си по своя специален начин, нали?

„Здравей“ — мислех се аз. Да, естествено. Първата рисунка, която бях направил в „Розовата грамада“, и една от най-силните по въздействие. И Том я беше купил.

Шибаната „Здравей“.

Уайърман измъкна слушалката от ръката ми.

— Пам? Уайърман е на телефона. Том Райли да не би да е?… Той слушаше и кимаше. Гласът му звучеше меко и успокояващо. Точно този глас използваше (бях го чувал със собствените си уши), когато говореше с Елизабет. — Добре… да… да, Едгар е добре, аз също. Всички сме добре. Естествено съжаляваме за господин Райли. Боя се обаче, че има нещо, което трябва да направите за нас… наистина е много важно. Момент да включа спикерфона. — Той натисна бутона, който не бях забелязал преди. — Чувате ли ме?

— Да… — тихо, но отчетливо. Пам се взимаше в ръце.

— Кои от приятелите и близките на Едгар си купиха от неговите картини?

Тя се замисли.

— Никой от близките му не си е купувал картини. Сигурна съм.

Въздъхнах облекчено.

— Според мен се надяваха… или са очаквали… че след време… на някой рожден ден или Коледа…

— Разбирам. Тоест не са взели нищо.

— Не съм го казала. Приятелят на Мелинда купи една от рисунките. Нещо не е наред ли? Какво им има на картините?

Рик. Сърцето ми се сви.

— Пам, Едгар е на телефона. Мелинда и Рик взеха ли рисунката?

— При всички тези полети, включително и трансатлантически? Той помоли да я опаковат и транспортират за Франция. Не мисля, че Мелинда знае. Става въпрос за цветята, нарисувани с цветни моливи.

— Тоест рисунката още е в „Ското“.

— Да.

— И ти си сигурна, че никой друг от семейството не е купувал нищо от изложбата?

Тя мисли в продължение на десет секунди. Десет секунди агония за мен.

— Да, сигурна съм. — „Дано да не грешиш, Панда“ — казах си. — Но Анжел и Хелън Слоботник си купиха една. Май се казваше „Пощенска кутия с цветя“.

Знаех за коя рисунка говори. Всъщност тя се наричаше „Пощенска кутия с лайкучка“. Мислех, че е съвършено безобидна и изцяло моя, но въпреки всичко…

— Не са я взели със себе си, нали?

— Не, понеже първо ще минат през Орландо и ще хванат самолет оттам. И те поискаха рисунката да бъде опакована и изпратена на домашния им адрес. — Нямах повече въпроси — само отговори. Гласът й се бе подмладил — сега звучеше като онази Пам, която водеше счетоводството ми преди появата на Том. — Твоят хирург… не мога да се сетя за името му…

— Тод Джеймисън — машинално отвърнах. Ако се бях замислил, едва ли щях да си спомня как се казваше.

— Да, точно така. Той също си купи картина и се договори за доставка. Искаше някоя от онези страшните — „Момиче и кораб“, — но вече ги бяха разпродали. Накрая се спря на раковината, носеща се по водата.

Тя вероятно беше опасна. Всички сюрреалистични творби навярно бяха опасни.

— Бози си купи две рисунки, а Кеймън — една. Кати Грийн също искаше да си купи, но заяви, че не може да си позволи подобен лукс. — Пауза. — Казах си, че мъжът й е скръндза.

„Щях да й подаря, ако ме беше помолила“ — помислих си.

Уайърман отново заговори:

— Моля ви да ме изслушате, Пам. Трябва да свършите нещо.

— Добре — отвърна тя без колебания (почти).

— Трябва да се обадите на Боузман и Кеймън. Незабавно.

— Добре.

— Кажете им, че трябва да изгорят рисунките.

Пауза.

— Да изгорят рисунките, разбрах.

— Веднага след нашия разговор — намесих се аз.

— Казах, че разбрах, Еди. — Долових раздразнение в гласа й.

— Кажи им, че ще компенсирам двойно сумата, която са заплатили, или ще им дам други рисунки — каквито си пожелаят, — но точно тези са опасни. Опасни са. Разбра ли?

— Да. Веднага ще им се обадя — увери ме Пам, след което тя зададе един въпрос. Въпрос с главна буква. — Еди, тази рисунка „Здравей“… ли уби Том?

— Да. Обади ми се, когато свършиш.

Продиктувах й номера. По гласа й се усещаше, че всеки миг отново ще заплаче, но повтори без грешка всички цифри.

— Пам, благодаря ви — добави Уайърман.

— Да — обади се и Джак. — Благодаря ви, госпожо Фриймантъл.

Помислих си, че Пам ще попита кой пък е този, но не го направи.

— Едгар, обещаваш ли, че всичко с момичетата ще бъда наред?

— Ако не са взели мои картини със себе си, няма да имат никакви проблеми.

— Да. Проклетите картини. Пак ще се обадя.

И тя затвори, без да каже дочуване.

— Сега по-добре ли е? — попита Уайърман, когато прекъснах връзката.

— Не знам — отвърнах. — надявам се, че да. — Притиснах длан първо към лявото си око, а после и към дясното. — Но не се чувствам по-добре. Не усещам, че опасността е отминала.