Стивън Кинг
Дума Ки (176)

XI

Уайърман се забави в кухнята повече, отколкото е необходимо, за да се донесат две бири и чаша вода, но щом се върна, видях, че напълно се бе взел в ръце.

— Съжалявам. Обикновено не губя скъп за мен човек и не завирам свещник в лицето на вампир в рамките на една седмица. Преди ми се случваше или само едното, или другото. — Той вдигна рамене, сякаш за да демонстрира безразличие. Не се получи, обаче оцених усилието му.

— Те не са вампири — посочих.

— Тогава какво са? Просветли ни.

— Мога да ви кажа само това, което научих от картините й. И не бива да забравяте, че при целия й талант тя е била просто едно дете. — Запънах се и поклатих глава. — Даже не и дете. Била е… пораснало бебе. А Персе… може да се каже, че Персе е била духовният й наставник.

Уайърман отвори своята бира, отпи и се приведе:

— Ами ти? Не е ли Персе и твой духовен наставник? Все пак тя беше част от онова, което правиш…

— Без съмнение. Тя проверяваше пределите на възможностите ми и ги разширяваше. Сигурен съм, че историята с Кенди Браун се свързана именно с това. Също така ме насочваше към определени сюжети. Като цикъла „Момиче и кораб“ например.

— А другите ви картини? — попита Джак.

— Мисля, че повечето са само мои. Но някои от тях… — замълчах, понеже изведнъж бях осенен от ужасна мисъл. Оставих чашата си и за малко щях да я прекатуря. — Господи!

— Какво има? — учуди се Уайърман. — Какво ти стана, за Бога?

— Донеси малкото червено тефтерче с телефонните номера. Веднага!

Той стана, донеси ми го е ме подаде безжичния телефон. Поседях известно време, загледан в слушалката в скута си, чудейки се на кого първо да се обадя. После разбрах. Има един закон на съвременния живот, който е още по-нерушим и от онзи, който гласи, че когато имаш нужда от полицай, него никакъв го няма: когато на всяка цена трябва да поговориш с даден човек, винаги попадаш на телефонния му секретар.

Тъкмо това се случи, когато набрах домашните телефони на Дарио Нануци, Джими Йошида и Алис Окойн.

— Мамка му! — изсъсках, докато натисках бутона за прекъсване на връзката веднага щом записания глас на Алис започна да нарежда: „За съжаление в момента не съм вкъщи, за да приема обаждането ви, но…“

— Вероятно все още празнуват — подхвърли Уайърман. — Изчакай малко, amigo, и всичко ще се нареди.

— Не можем да чакаме! — извиках аз. — Шибана работа!

Той положи ръка върху моята и попита, опитвайки се да ме успокои:

— Какво има, Едгар? Како не е наред?

— Картините са опасни! Може би не всичките, но някои — със сигурност!

Той обмисли думите ми и кимна.

— Добре. Да поразсъждаваме малко над това. Най-опасните са вероятно от цикъла „Момиче и кораб“, нали?

— Да За тях съм абсолютно сигурен.

— Според мен са още в галерията. Чакат да бъдат опаковани и разпратени при собствениците им.

„Чакат да бъдат разпратени при собствениците им. Господи.“

— Не мога да го допусна.

— Muchacho, най-важното е да не отклоняваш вниманието си от важните неща и да се занимаваш с дреболии.

Той не разбираше, че това изобщо не е дреболия. Персе можеше да надигне огромна вълна, стига само да поискаше.

Но й трябваше помощ.

Намерих номера на галерия „Ското“ и го набрах. Помислих си, че не беше изключено там да има някой, въпреки че беше единайсет без петнайсет, и то в нощта след големия купон. Нерушимият закон обаче отново доказа правотата си и се добрах само до телефонния секретар. Изчаках нетърпеливо, след което натиснах 9 и оставих съобщението си:

— Чуйте ме добре, Едгар се обажда важно е. Не искам да разпращате картините и рисунките на собствениците им, докато не ви кажа, става ли? Не изпращайте нищо. Задръжте до няколко дни. Намерете какъвто си искате предлог, но не ги изпращайте. Моля ви. Изключително важно е.

Прекъснах връзката и изгледах Уайърман:

— Дали ще ме послушат?

— Като се има предвид демонстрираната от теб способност да заработваш пари… със сигурност. Освен това току-що си спести дълъг и пълен с досадни обяснения разговор. Сега вече можем да се върнем към…

— Още не. — Семейството и приятелите ми си оставаха най-уязвими и фактът, че бяха поели в различни посоки, никак не ме успокояваше. Персе вече бе показала, че може да достига доста далеч, а аз определено се бях намесил в играта й. Ето защо предполагах, че тя или ми е ядосана, или е изплашена до смърт.

Тъкмо смятах да набера номера на Пам, когато си спомних думите на Уайърман, че си бях спестил дълъг и изпълнен с досадни обяснения разговор. Затова вместо с червения бележник се консултирах с ненадеждната си памет… и този път, когато я притиснах до стената, тя не ме подведе.

„Но сигурно ще чуя телефонния му секретар“ — помислих си. Така и стана, макар че отначало не го разбрах.

— Здравей, Едгар. — Звучеше като гласа на Том Райли, но в същото време не беше неговият глас. Бе изцяло лишен от емоции. „Навярно се дължи на таблетките, които взима“ — казах си… ала в „Ското“ не бях забелязал подобна липса на емоция.

— Том, изслушай ме без да ме прекъсваш…

Гласът обаче продължи да говори. Този мъртъв глас.

— Тя ще те убие, нали го знаеш. Теб и всичките ти приятели. Както уби мен. Само че аз още съм жив.

Почувствах как ми се завива свят.

— Едгар! — разтревожи се Уайърман. — Едгар, какво има?

Съобщението сякаш приключи, но продължавах да чувам дишането му. Бавното му повърхностно дишане, идващо чак от Минесота. Най-накрая заговори отново.

— Да си мъртъв е по-добре. Сега трябва да убия Пам.

— Том! — извиках на записания му глас. — Том, събуди се!

— След като умрем, ще се оженим. Сватбената церемония ще се състои на кораба. Тя обеща.

— Том! — Уайърман и Джак се бяха приближили до мен. Единият ме държеше за ръката, а другият — за чуканчето. Не им обърнах внимание.

Чух само следното: „Оставете съобщение след сигнала.“

Въпросният сигнал прозвуча и връзката прекъсна.

Опитах се да сложа телефона в скута си, ала го изтървах на пода и се обърнах към Уайърман.

— Том Райли възнамерява да убие жена ми — изрекох, а после добавих с глас, който изобщо не звучеше като моя: — Може вече да го е направил.