Стивън Кинг
Дума Ки (171)

VI

Слязох бавно на долния етаж. Докато крачех към дневната, съзнанието ми гъмжеше от различни образи (летяща с краката нагоре чапла с пронизващи сини очи, плавници, големи колкото лодки, на краката на татко). Не запалих лампите в хола, понеже нямах нужда от тях — вече можех да преодолявам разстоянието между стълбището и кухнята и в пълен мрак. През изминалите месеци тази издигаща се над водата къща се бе превърнала в мой дом и не можех да си представя, че някой ден ще го напусна. Насред дневната се спрях и се загледах през панорамните прозорци на „флоридската стая“.

Там, на не повече от стотина метра от брега, под светлината на лунния сърп и милионите далечни звезди се поклащаше „Персе“. Платната му бяха прибрани, но такелажът висеше по древните мачти като зловеща паяжина. „Саван — помислих си аз, — това е неговият саван.“ Ветроходът се полюшваше като изгнилата играчка на отдавна умряло дете. Доколкото можех да видя, палубата му пустееше — не се забелязваха нито хора, нито вещи, — но знаеше ли някой какво се крие в трюма му?

Изведнъж почувствах, че ще припадна. В същия миг осъзнах и защо — бях престанал да дишам. Заставих се да си поема въздух, ала в продължение на една ужасна секунда не се получи нищо. Гръдният ми кош си остана плосък като лист от затворена книга. Когато дробовете ми най-накрая се раздвижиха, дочух хриптене. После разбрах, че съм го издал аз, докато се борех да не изпадна в безсъзнание. Издишах поетия въздух и отново вдишах (вече не толкова шумно). В сумрака пред очите ми се появиха черни петънца, а после изчезнаха. Очаквах и корабът да изчезне — без съмнение беше само халюцинация, — ала той си остана на мястото. Изглеждаше около четирийсетина метра дълъг и широк не повече от двайсетина. Полюшваше се сред вълните, които едва не заливаха бордовете му, а бушпритът му се поклащаше обвинително като пръст и сякаш ми казваше: „Ау-у-у, негодяй такъв, сам си го изпро…“

Зашлевих се през лицето (толкова силно, че лявото ми око се насълзи), ала корабът не изчезна. Тогава ми хрумна, че ако наистина беше там — ако беше реално съществуващ, — Джак би трябвало да го види от пътечката пред „Двореца“. Телефонът беше в дъното на дневната, но от мястото, където се намирах, по-бързо щях да стигна до апарата в кухнята. Той се намираше върху масичката точно под ключовете за осветление. Изведнъж ми се прииска да го включа, особено в кухнята, на чийто таван бяха закрепени флуоресцентни лампи. Отстъпих назад, без да откъсвам очи от кораба, и веднага щом влязох в кухнята, щракнах и трите превключвателя с опакото на дланта си. Помещението грейна и „Персе“ изчезна — както и всичко зад стъклените стени на „флоридската стая“. Обърнах се, пресегнах се към телефона и ръката ми замря във въздуха.

В кухнята имаше човек. Той стоеше до хладилника и носеше подгизнали дрипи, които навремето навярно са били сини дънки и риза. Нещо като мъх растеше по врата, челото и предмишниците му. Дясната страна на черепа му беше премазана и назъбените върхове на костите стърчаха сред черната му коса. Дясното му око беше изтекло; виждаше се само зейналата кухина, пълна с някаква гъбеста материя. Другото око грееше със зловещ сребърен блясък, в който нямаше нищо човешко. Босите му стъпала бяха морави и подути, изпод разкъсаната кожа на глезените се подаваха жълтеникави кости.

Удавникът ми се ухили, видях два реда жълти зъби, стърчащи от прогнилите черни венци. Той вдигна дясната си ръка и аз зърнах още една реликва, донесена (по всяка вероятност) от „Персе“. Окови. Едната ръждясала халка бе закопчана около китката на удавника, а разтворените половинки на другата напомняха зейнали челюсти.

Тази халка беше предназначена за мен.

Натрапникът изсъска (навярно разложените му гласни струни не можеха да издават други звуци) и пристъпи към мен под ослепителната светлина на флуоресцентните лампи. Ходилата му оставяха мокри отпечатъци по паркета. Хвърляше сянка. Дочух едва доловимо скриптене и видях, че кръстът му е стегнат от подгизнал кожен колан.

Вцепених се. Бях в пълно съзнание, но не можех да помръдна, въпреки че прекрасно разбирах какво означава разтворената халка на оковите и какво виждам пред себе си — отряд за вербуване, състоящ се от един мъртвец. Той щеше да щракне гривната на китката ми и да ме откара на борда на фрегатата, шхуната, баркентината или каквото там беше. За да стана част от екипажа. На „Персе“ можеше и да няма момчета юнги, но имаше минимум две юнги момиченца — Теси и Ло-Ло.

„Трябва да бягаш. Или поне да го зашеметиш с телефона, за Бога!“

Не можех. Бях като птица, хипнотизирана от змия. Единственото, което ми се удаде, бе да отстъпя крачка назад към дневната… после още една… и още една. Отново се озовах сред тъмнина. Съществото бе стигнало до вратата на кухнята и бялата флуоресцентна светлина падаше върху мокрото му разложено лице, изкривено в озъбена гримаса. Помислих си дали да не затворя очи и да си пожелая да изчезне, ала знаех, че нямаше да се получи нищо. Подуших миризмата му… вонята на контейнер за боклук зад кухнята на рибен ресторант. И…

— Време е да тръгваме, Едгар.

Значи можеше да говори. Думите бяха завалени, но успях да ги различа.

Мъртвецът пристъпи в хола. Аз направих още една крачка назад, макар и да усещах, че няма никаква полза, че така или иначе няма да избягам от него и когато тази игра му доскучае, ще щракне гривната на китката ми и ще ме завлече, без значение колко силно ще крещя, във водата, в caldo largo, и последният звук, който ще чуя от света на живите, ще бъде шепотът на раковините под къщата. После океанът ще ме погълне.

Въпреки това отстъпих още една крачка, без изобщо да съм сигурен, че се приближавам към вратата, после още една… и внезапно усетих нечия ръка на рамото ми.

Изкрещях.