Стивън Кинг
Дума Ки (17)

III

В деня, когато пристигнах на Дума Ки (с кола под наем, карана от Джак Кантори младежът, нает от Смит посредством едно от бюрата по труда в Сарасота), не знаех нищо за историята на острова. Нищо, с изключение на факт, че до него може да се стигне от Кейси Ки по подвижния мост, построен още в ерата на УОС^[1].

След като се озовахме от другата страна, забелязах, че в северната част липсва растителността, типична за острова. Тук територията бе облагородена, което във Флорида означаваше прокарване на напоителни системи и засаждане на палми и трева. Покрай тесния, осеян с асфалтови кръпки път, водещ на юг, бяха наредени половин дузина къщи, последната от които бе голяма, но много елегантна хасиенда.

Недалеч от моста се виждаше розова къща, кацнала над залива.

— Това ли е? — попитах, мислейки си: „Дано да е тя. Точно нея искам.“ — Това е, нали?

— Нямам представа, господин Фриймантъл — отвърна Джак. — Познавам Сарасота, но за пръв път идвам на Дума. — Той спря пред пощенската кутия, върху която бе написано с червено цифрата 13, и взе папката от конзолата между двете седалки. — Да, това е. Салмън Пойнт номер тринайсет. Надявам се, че не сте суеверен.

Поклатих глава, без да откъсвам поглед от вилата. Не се притеснявах от счупени огледала или черни котки, ала искрено вярвах в… е, не в любовта от пръв поглед (историите в стил „Рет и Скарлет“ са ми доста холивудски), но в мигновеното привличане? Да. Така ме омагьоса и Пам, когато я видях за пръв път. Същото изпитах и щом зърнах „Розовата грамада“.

Издигаше се върху дървени стълбове и бе надвиснала над линията на прилива. Край алеята на килнато колче бе закована табелка с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, но реших, че това не се отнася за мен. „Подпишете ли веднъж договора за наем, къщата е ваша — беше ми казала Санди. — Дори да я продадат, новият собственик не може да ви изгони, докато договорът не изтече.“

Джак бавно подкара колата към задната врата… която се оказа единствената, понеже фасадата на вилата беше откъм залива.

— Изненадан съм, че са разрешили да бъде построена толкова близо до океана. — Джак поклати глава. — Явно навремето законите са били други. — Под „навремето“ навярно разбираше осемдесетте години на двайсети век. — Ето я колата ви. Надявам се, че е наред.

Вдясно от вилата върху четириъгълна (и напукана) бетонна плоча бе паркиран типичният американски автомобил от среден клас, предпочитан от компаниите за коли под наем. Не бях сядал зад волана от деня, в който госпожа Февъро блъсна Гандолф, ето защо хвърлих на возилото само бегъл поглед. В момента много повече ме интересуваше грамадният розов слон^[2], който бях взел под наем.

— Няма ли закони, забраняващи строителството в непосредствена близост до брега на океана? — попитах.

— Сега вероятно има, но когато са издигали тази къща, може и да е нямало — отвърна Джак. — Проблемът е в ерозията, която подкопава основите.

Прав беше. Виждах стълбовете, поддържащи остъклената веранда с навеса — така наречената „флоридска стая“. Ако не бяха забити дълбоко в скалата, постройката като нищо щеше да отплава в Мексиканския залив. Всъщност бе въпрос на време и това да се случи.

Джак Кантори сякаш прочете мислите ми и ги изрече на глас. После се усмихна.

— Не се бойте. Сигурен съм, че къщата ще ви предупреди. Ще я чуете да скърца и да стене.

— Като Ъшъровия дом на Едгар По — подхвърлих.

Усмивката му стана още по-широка.

— Със сигурност ще изкара още пет години. Иначе щяха да я съборят.

— Не съм сигурен — измънках.

Джак приближи автомобила на заден ход до вратата, бях взел само три куфара, няколко костюма, лаптопа и раница с минимума, необходим за рисуване — най-вече скицници и цветни моливи. Вече бях приключил с предишния си живот, не исках нищо да ми напомня за него. Прецених, че в новия ще ми трябват най-вече чекова книжка и кредитна карта „Американ Експрес“.

— Какво искате да кажете? — попита спътникът ми.

— Човекът, който е имал достатъчно пари да построи вила тук, навярно би могъл да поухажва служителите от СИ.

— СИ? Какво е това?

Не можах да отговоря веднага. Виждах онези, за които говорех — мъже с бели ризи и вратовръзки, с жълти защитни каски. Виждах дори химикалите в джобовете на ризите им. Дяволът се крие в подробностите, нали? Обаче не можех да си спомня какво означава СИ, въпреки че знаех абревиатурата не по-зле от собственото си име. Внезапно ме обхвана ярост и реших, че най-естественото нещо е да свия лявата си ръка в юмрук и да го стоваря върху адамовата ябълка на младия мъж. Имах пълното право — все пак се мъчех да отговоря именно на неговия въпрос.

— Господин Фриймантъл?

Сетих се за Дон Фийлд — човекът, който инспектираше поне половината от сградите, построени от компанията ми през деветдесетте години — и в главата ми нещо прещрака. Осъзнах, че съм изпънал гръб, а лявата ми ръка е свита в юмрук. Разбрах защо в гласа на Джак се долавяше тревога. Изглеждах така, сякаш съм получил силен стомашен спазъм. Или сърдечен пристъп.

— Извинявай — казах. — Претърпях злополука. Удар в главата. Понякога паметта ми изневерява.

— Не се притеснявайте — махна с ръка Джак. — Просто питах.

— СИ означава „Строителна инспекция“. Следи за съблюдаването на нормите при строителство. Служителите й решават дали да се събори дадена къща или не.

— За рушвети ли говорите? — намръщи се новият ми познайник. — Сигурен съм, че не се минава без тях, особено пък тук. Парите са всичко.

— Не бъди толкова циничен. Понякога става дума за приятелство. Строители, предприемачи, сътрудници на строителната инспекция, че дори и пичовете от ФУОТ^[3]…

Обикновено пият в едни и същи барове, а преди това са посещавали едни и същи училища. — Засмях се и добавих: — Едни и същи поправителни училища.

— Определиха се за разрушаване две къщи на Кейси Ки, когато ерозията доби застрашителни размери — осведоми ме Джак. — Едната действително рухна във водата.

— Е, както сам каза, отрано ще я чуя да скърца, но засега ми изглежда стабилна. Да внесем багажа.

Отворих вратата и понечих да изляза, ала болният ми крак бе изтръпнал. Ако не бях се подпрял навреме на патерицата си, щях да кажа „здравей“ на „Розовата грамада“, като се просна на каменното стъпало пред вратата.

— Аз ще пренеса вещите ви — каза Джак. — А вие влезте и седнете, господин Фриймантъл. Няма да е зле и да пийнете нещо разхладително. Изглеждате капнал от умора.