Стивън Кинг
Дума Ки (164)

X

Отместих встрани купчината рисунки и акварели, доволен, че последните две вече няма да бъдат пред очите ми. После хвърлих поглед към онова, което беше под тях и заради което кошницата бе така тежка.

Оказаха се стрели за харпун. Извадих една. Беше дълга около четирийсет сантиметра и тежеше доста. Бе изработена не от алуминий, а от стомана (не знаех дали през двайсетте бяха използвали алуминий), беше тривърха. Докоснах едното острие и на пръста ми изби капчица кръв.

— Трябва да дезинфекцираш раната — посъветва ме Джак.

— Да, естествено — отвърнах. Взех харпуна и се обърнах към следобедното слънце, чиито отблясъци танцуваха по стената. Тризъбецът на наконечника му излъчваше някаква застрашителна красота — парадокс, характерен само за най-ефективните оръжия. — Но като го гледам, едва ли има голям обсег. Доста тежичко ми се струва.

— Бъркаш, amigo — Възрази Уайърман. — Харпунът се изстрелва с помощта на пружина и сгъстен въглероден двуокис. Така че началната скорост е доста висока. Освен това в онези времена не ти е трябвал кой знае какъв обсег. Заливът е гъмжал от риба и ако Истлейк е искал да улови някоя, обикновено е стрелял в нея от упор.

— Тези остриета ми изглеждат доста странно…

— И на мен — каза Уайърман. — В „Двореца“ има поне десетина харпуна, включително и тези в библиотеката, но никой не е тривръх.

Джак се върна от банята и донесе шишенце кислородна вода. Взе харпуна, който държах, и се вгледа внимателно в наконечника му.

— Какво е това? Сребро?

Уайърман издърпа показалеца си и се престори, че се прицелва в Джак.

— Можеш да не си показваш картите, но Уайърман мисли, че току-що обра банката.

— Вие не го ли разбрахте? — учуди се младежът.

Двамата с Уайърман се спогледахме и отново се обърнахме към Джак.

— Май не гледате филми на ужасите — поясни той. — Сребърните куршуми се използват, когато трябва да убиеш върколак. Не знам дали среброто върши работа и срещу вампирите, но очевидно някой е вярвал в това. Или поне се е надявал, че ще се окаже ефективно.

— Ако намекваш, че Теси и Лора Истлейк са вампири — отбеляза Уайърман, — излиза, че жаждата ги мъчи от хиляда деветстотин двайсет и седма година. — Той ме погледна, разчитайки на подкрепа.

— Мисля, че в думите на Джак има нещо. — Взех шишето с кислородна вода, притиснах порязания си пръст до гърлото ми и обърнах бутилката.

— Мъжки закон — подхвърли младежът.

— Да не би да искаш да си пийнеш? — отвърнах аз и двамата с Джак се разсмяхме.

— Какво? — намръщи се Уайърман. — Не разбрах^[1].

— Няма значение. — Младежът продължаваше да се усмихва. После лицето му изведнъж стана сериозно. — Обаче вампири не съществуват, Едгар. По-скоро съм склонен да вярвам, че са призраци… — Внезапно се оживи, сякаш бе осенен от блестяща идея. — Освен това само вампир може да те направи вампир. А близначките Истлейк са се удавили.

Отново вдигнах стрелата и се загледах в отблясъците, с които обагри стената.

— Това определено подтиква към размисъл…

— Действително — съгласи си се Джак.

— Като незаключената врата, на която си се натъкнал — добавих. — Следите. Платното, което са поставили на статива…

— Да не намекваш, че в края на краищата лудият библиотекар е бил замесен?

— Не. Просто… — гласът ми потрепери и изчезна. Трябваше да пийна още малко вода, за да продължа. — Навярно вампирите не са единствените, способни да се завърнат от света на мъртвите.

— За какво говорите? — попита Джак. — За зомбита?

Замислих се за „Персе“ и гниещите му платна.

— Да ги наречем… бегълци.