Стивън Кинг
Дума Ки (163)

IX

Когато е била нова, кошницата за пикник е била червена и с годините бе избледняла съвсем слабо — навярно защото през повечето време бе стояла на тавана. Хванах я за едната дръжка и я вдигнах. Наистина се оказа доста тежка — май беше поне десет килограма. Ракитовото й дъно, макар и майсторски оплетено, бе доста провиснало. Оставих я на килима и вдигнах капака. Пантичките едва чуто изскърцаха.

Най-отгоре имаше цветни моливи — повечето бяха толкова използвани, че се бяха смалили до къси парченца. Под тях лежаха рисунките, направени от дете-чудо преди повее от осемдесет години. От малкото момиченце, което паднало от теглената си от пони количка, ударило главата си и се събудило с припадъци и магическа художническа дарба. Знаех го, въпреки че рисунката на най-горния лист не беше рисунка, а ето това:

Взех листа. Под назъбената линия видях друга драсканица:

По-нататък рисунките наистина ставаха рисунки, еволюирайки като сложност и майсторство с невероятна бързина. Ако някой изобщо можеше да повярва, че подобно нещо е възможно, то това бе Едгар Фриймантъл, който рисуваше само заврънкулки до момента, в който злополука на строителната площадка го лиши от ръка, премаза черепа му и едва не го изпрати на оня свят.

Тя бе рисувала поля. Палми. Бряг. Огромно черно лице, кръгло като баскетболна топка, с усмихваща се червена уста — навярно леля Мелда, макар че тази Мелда приличаше на хлапе-акселератче, снимано в абсурдно близък план. После дойде ред на животните — еноти, костенурка, елен, рис — с нормални пропорции, но вървящи по повърхността на океана или летящи във въздуха. Забелязах чапла, нарисувана до най-малките подробности, застанала на парапета на балкона на къщата, в която бе израснало момичето. Под тази рисунка имаше акварел със същата птица, само че рееща се над басейна с краката нагоре. Пронизващите й очи бяха с цвета на басейна. „Правела е същото като мен — помислих си. — Опитвала се е да преоткрие обикновеното и да го направи ново, превръщайки го в сън.“

Дали на Дарио, Джими и Алис щяха да им потекат лигите, ако видеха тези картини? Определено.

Беше нарисувала две момиченца (по всяка вероятност Теси и Лора) с широки усмивки, старателно разтеглени по целите им лица.

Беше нарисувала баща си — по-висок от къщата, пред която стоеше (навярно първото „Гнездо на чаплата“), с цигара с размерите на ракета. Димът се виеше около луната над него.

Беше нарисувала две момичета с тъмнозелени дрешки насред черен път. Те носеха учебниците си над главите си, както африканските девойки носят делвите с вода. Без съмнение това бяха Мария и Хана. Зад тях се виждаха жаби. В пълно отрицание със законите на перспективата те не се смаляваха, а се уголемяваха.

После в творчеството на Елизабет започваше периодът на усмихнатите коне. Тези рисунки бяха над десетина. Прегледах ги набързо, след което се върнах към една от тях и я посочих с показалец.

— Онази от вестника.

— Продължавай — каза Уайърман. — Още нищо не си видял.

Отново коне… членовете на семейството, нарисувани с моливи, въглен или весели акварелни бои, вечно хванати за ръце като изрязани от хартия човечета… и изведнъж ураган, вода, огромни вълни в басейна, превити от вятъра палми…

Рисунките бяха над сто. Макар и дете, Елизабет бе изригвала. Още две-три рисунки на урагана… може би онзи „Алис“, който бе разкрил съкровищата, или просто някоя по-силна буря… Заливът… отново заливът, този път с летящи риби с размерите на делфини… Заливът с пеликани, в чиито разтворени клюнове блестят дъги… заливът по залез… и…

Замрях, гърлото ми внезапно пресъхна.

В сравнение с повечето рисунки, които бях разгледал досега, тази поразяваше с простотата си — корабен силует на фона на умиращата светлина, запечатан в онзи миг, когато денят се сменя от нощта, — ала именно тази простота изпълваше рисунката с невъобразима мощ. Дали и аз бях разсъждавал по този начин, когато бях нарисувал същото през първата нощ в „Розовата грамада“? Виждах същото въже, опънато между носа на кораба и радиокулата или както са я наричали в онези времена — кулата на Маркони, оформящо яркооранжев триъгълник. И светлината, издигаща се от водата, беше същата — преливаща от оранжево към синьо.

Дори техниката ни беше еднаква — наслагването на багри, вследствие на което корабът (по-малък, отколкото беше в моята картина) изглеждаше като далечен призрак, пълзящ по своя път на север.

— Рисувал съм това — въздъхнах аз.

— Знам — кимна Уайърман. — Виждал съм твоя вариант. Нарече го „Здравей“.

Продължих да разглеждам акварелите и рисунките с молив, знаейки, че в крайна сметка ще я намеря. И да — в края на краищата стигнах до картината, в която „Персе“ се появяваше за пръв път. Елизабет бе изобразила кораба бял и новичък — изящен тримачтов красавец със свити платна, носещ се по синьо-зелената вода на залива под типичното за рисунките й слънце, което изстрелваше дълги весели дъги. Беше прекрасна творба, която сякаш умоляваше да бъде гледана под съпровода на калипсо^[1].

Но за разлика от другите й картини в тази се усещаше фалш.

— Продължавай нататък, muchacho.

Корабът… корабът… членовете на семейството, но не всички, а четиримата — застанали на брега, хванати за ръце като хартиени човечета, всички с големи елизабетски усмивка… корабът… къщата, пред която се вижда застанал на главата си чернокож градински жокей^[2]… корабът, това белоснежно великолепие… Джон Истлейк…

Джон Истлейк крещи… от носа и едното му око тече кръв…

Тази рисунка ме хипнотизира. Най-обикновен детски акварел, но сътворен с дяволско майсторство. Показваше мъж, обезумял от ужас, мъка или от двете.

— Господи — въздъхнах.

— Има още една, muchacho — чух като в просъница гласа на Уайърман. — Още само една.

Взех картината с крещящия мъж. Листът с изсъхналите водни бои изпращя като счупени кости. Под обезумелия баща видях кораба… моя кораб. Моят „Персе“. Бе показан през нощта и рисунката бе направена не с четка, а с пръсти — виждах многобройните детски отпечатъци в нюансите на черното и сивото. Този път погледът й беше пробил маскировъчната завеса на „Персе“ и бе прозрял истинската му същност. Дъските бяха нацепени, а провисналите платна бяха осеяни с дупки. Около кораба, синеещи на светлината на луната, която не се усмихваше и не изстрелваше весели лъчи, от водата стърчаха ръцете на стотици скелети. И тези ръце, от които капеше вода, приветстваха застаналото на предната палуба бледо същество, загърнато в прогнил плащ, саван… или мантия. Да, това беше червена мантия, моята червена мантия, само че нарисувана отпред. В главата зееха три големи очни кухини, а неестествено широката усмивка оголваше чудовищно стълпотворение от устни и зъби. Тази рисунка бе невъобразимо по-страшна от моя цикъл „Момиче и кораб“, понеже Елизабет се бе добрала до самата същина, без да чака разумът й да осмисли видяното. „Това е ужасът — казваше картината. — Това е дебнещия в мрака ужас, който се боим да открием. Виж как се усмихва зловещо под светлината на луната. Виж как удавените го приветстват.“

— Мили Боже! — Обърнах се към Уайърман. — Как мислиш, кога го е нарисувала? След като сестрите й…

— Навярно. Навярно това е бил нейният начин да се справи с трагедията… Или не си съгласен?

— Не знам. — Някаква част от мен се опитваше да мисли за Илзе и Мелинда, а друга — напротив, стараеше се да не мисли за тях. — Не знам как едно дете… колкото и талантливо да е… би могло да създаде подобно нещо.

— Родова памет — отвърна Уайърман. — Така биха казали последователите на Карл Густав Юнг.

— А защо и аз нарисувах същия шибан кораб? И тази шибана твар, само че в гръб? Имат ли последователите на Юнг някаква теория по въпроса?

— Елизабет не е кръщавала своя кораб „Персе“ — отбеляза Джак.

— Била е само на четири годинки. Съмнявам се, че названието му е имало някакво значение за нея. — Замислих се за по-ранните й картини, където корабът е бил скрит зад една красива бяла илюзия, в която тя е вярвала. — Особено след като е разбрала какво представлява всъщност.

— Говориш така, сякаш корабът е реален — отбеляза Уайърман.

Устата ми пресъхна. Влязох в банята, налях си чаша вода и я изпих.

— Не знам какво да мисля, но имам само едно главно житейско правило, Уайърман. Ако един човек вижда нещо, то може би е халюцинация. Ако го виждат двама, шансовете да е истина нарастват многократно. И Елизабет и аз сме виждали „Персе“.

— Във въображението си — напомни ми Уайърман. — Виждали сте го във вашето въображение.

Посочих с показалец към него.

— Знаеш на какво е способно въображението ми.

Той не ми отговори, а само кимна. Лицето му беше пребледняло.

— Вие казахте: „След като е разбрала какво представлява всъщност.“ Щом корабът на картината е реален, какво е тогава? — обади се Джак.

— Мисля, че знаеш — промълви Уайърман. — Мисля, че всички знаем, но се боим да го изречем. Давай, Джак, Господ мрази страхливците.

— Добре де, това е корабът на мъртвите. — Гласът на Джак прозвуча равно и спокойно в ателието ми. Той прокара пръсти през косата си и я разроши още повече. — Но ето какво ще ви кажа. Ако този кораб доплава за мен в края на живота ми, бих предпочел изобщо да не съм се раждал.