Стивън Кинг
Дума Ки (157)

III

Натиснах нула за телефонистката на хотела. След кратко чакане получих от нея номера на погребално бюро „Абът Уекслър“. Позвъних. Отговори ми автоматичен оператор, който предлагаше изумително широк набор от услуги („За изложбената зала с ковчези натиснете 5“). Зачаках (в наши дни възможността да поговориш с реално човешко същество идва винаги последна — като утешителна награда за онези тъпаци, които не владеят технологиите на двайсет и първи век), мислейки си за съобщението на Уайърман. Вратата била отключена? Наистина ли? „Розовата грамада“ не ми принадлежеше, но от най-ранна възраст бях научен да се отнасям с уважение към чуждата собственост. Тоест не се съмнявах, че бях заключил задния вход. И ако някой беше влизал във вилата, защо нямаше следи от взлом?

За момент се замислих за двете момиченца с мокри роклички — малки момиченца с разложени лица, които говореха със стържещия глас на раковините под къщата, — после потреперих и побързах да прогоня този образ. Те бяха само плод на въображението ми; халюцинация, породена от пренапрежение. Но даже и да не бяха халюцинация… призраците не отключват врати, нали? Те просто преминават през тях или се промъкват в помещението през цепнатините в пода.

— … натиснете нула, ако ви е нужна помощ.

Господи, за малко щях да пропусна шанса си. Натиснах нулата и в слушалката зазвуча музика (мелодията напомняше псалма „Да пребъдем заедно“), а после един школуван в успокояването на опечалени близки глас ме попита с какво може да ми бъде полезен.

Едва се въздържах да не извикам: „Ръката ми! Така и не получи свястно погребение!“ — и да затворя. Вместо това обаче притиснах слушалката до ухото си и като се почесах над дясната вежда, попитах дали Джером Уайърман е там.

— Мога ли да ви попитам кого от покойниците представлява?

В съзнанието ми изникна зловещ образ — безмълвна съдебна зала за мъртъвци, в която отеква гласът на Уайърман: „Възразявам, господин съдия.“

— Елизабет Истлейк — отвърнах.

— Да, разбира се. — Гласът се постопли и стана по-човешки. — С младият му приятел току-що излязоха… предполагам, че ще се заемат с некролога на госпожица Истлейк. Май имам съобщение за вас. Ще изчакате ли?

Изчаках. В слушалката отново зазвуча „Да пребъдем заедно“. Господарят на ковчезите се върна.

— Господин Уайърман пита дали може да се видите с него и… ъ-ъ-ъ… господин Кандури, ако е възможно, пред вашия дом на Дума Ки в два следобед. В бележката пише: „Ако дойдеш преди нас, изчакай ни отвън.“ Разбрахте ли?

— Да. Знаете ли дали ще се върне?

— Не, не ми каза.

Благодарих му и затворих. Дори Уайърман да имаше мобилен телефон, никога не бях виждал да го носи, но Джак със сигурност имаше. Намерих номера му и го набрах. При първото позвъняване се свързах с гласовата поща, което означаваше, че или батерията не е заредена, или сметката не е платена. И двата варианта бяха еднакво вероятни.

„Джак е доста изплашен, но и ти се приготви за шок, muchacho.“

„Искам да съм с теб, когато надзърнеш в кошницата.“

Ала аз вече имах представа какво е скрито в кошницата и се съмнявах, че и Уайърман е бил кой знае колко изненадан.

Естествено.