Стивън Кинг
Дума Ки (148)

VII

Уайърман поеше Елизабет на малки глътки (с перие, както ми се стори), а Розенблат се суетеше наоколо, кършейки ръце в буквалния смисъл. Кабинетът изглеждаше пренаселен. Беше по-задушно, отколкото в галерията, и с всяка следваща минута ставаше все по-горещо.

— Моля всички да излязат! — извика Хедлок. — Всички, с изключение на Уайърман! Незабавно! Веднага!

Елизабет отмести чашата с длан.

— Едгар — изхриптя тя. — Едгар остава.

— Не, Едгар излиза — възрази Хедлок. — Достатъчно се развълнувахте…

Ръката му се озова пред нея. Старицата я хвана и я стисна — вероятно с неочаквана сила, понеже очите на Хедлок внезапно се разшириха.

— Остава — прошепна тя, ала шепотът й не търпеше възражения.

Хората започнаха да излизат. Чух как Дарио казва на събралата се тълпа, че всичко е наред, просто госпожица Истлейк почувствала лека слабост, но лекарят й е при нея и тя вече е по-добре. Джак тъкмо прекрачваше прага, когато Елизабет му извика:

— Млади човече!

Той се обърна към нея.

— Не забравяйте!

Помощникът ми кротко й се усмихна и й отдаде чест.

— Няма да забравя, мадам. Бъдете сигурна.

— Трябваше веднага да ви помоля за това — въздъхна тя и Джак се ски зад вратата. После добави с немощен глас, сякаш силите й се бяха стопили: — Той е добро момче.

— За какво да го помолите? — поинтересува се Уайърман.

— Да се порови из тавана за една кошница за пикник. На семейния портрет, който е на стълбищната площадка, леля Мелда я държи. — Елизабет ме изгледа укорително.

— Съжалявам — отвърнах. — помня, че ми споменахте за нея, но все… рисувах и…

— Не ви обвинявам. — Очите й сякаш бяха потънали дълбоко в гнездата си. — Би трябвало да се досетя. Това е нейната сила. Същата сила, която ви доведе тук. — Тя погледна към Уайърман. — Както и теб.

— Достатъчно, Елизабет — намеси се Хедлок. — Искам да ви заведа в болницата и да ви направя няколко изследвания. Да ви сложа на система, да си починете…

— Съвсем скоро ще се отдам на безкрайна почивка — усмихна се старата жена, демонстрирайки изкуствените си челюсти. Погледът й отново се спря върху мен. — Онче-бонче — счупено пиронче. За нея всичко това е игра. Всичките ни скърби. И отново се е пробудила. — Ръката на Елизабет, смразяващо студена, се отпусна върху китката ми. — Едгар, тя се е пробудила!

— Кой? Кой, Елизабет? Персе?

Тялото й внезапно се разтърси и бе запратено назад към облегалката на стола. Сякаш през нея бе преминал електрически ток. Ръката върху китката ми се стегна и кораловите нокти се забиха в кожата ми, оставяйки пет червени полумесеца. Устата се отвори, обаче този път усмивката бе заменена от озъбена гримаса. Главата й се килна назад и аз чух как нещо изхрущя.

— Хванете стола, преди да се е преобърнал! — изрева Уайърман, ала аз бях безсилен да откликна на призива му. Имах само една ръка и Елизабет се бе вкопчила в нея. В мъртва хватка.

Хедлок улови една от дръжките и количката се катурна не назад, а настрани, удряйки се в бюрото на Джими Йошида. Пристъпът я бе обхванал с пълна сила и жената се тресеше като кукла на конци. Мрежичката й за коса се бе освободила и се вееше напред-назад, хвърляйки ярки отблясъци под флуоресцентните лампи. Краката й потръпваха и едната алена обувка бе излетяла встрани. „Ангелите искат да носят червените ми обувки“^[1] — казах си аз и сякаш в отговор на тази мисъл от носа и устата на Елизабет рукна кръв.

— Дръжте я! — изкрещя Хедлок и Уайърман се хвърли към накланящия се инвалиден стол.

„Тя го направи — помислих си аз. — Персе. Каквото и да се крие зад това име.“

— Държа я! — извика Уайърман. — Обадете се на 911!

Хедлок заобиколи бюрото, вдигна телефона и набра номера.

— Мамка му! Дава заето!

Измъкнах слушалката от ръката му.

— Трябва да набереш 9, за да излезеш от вътрешния — казах, докато пръстите ми натискаха бутоните на притиснатия между ухото и рамото ми апарат. Когато спокойният женски глас от другия край на линията ме попита какво се е случило, можах да обясня всичко. Адресът обаче бе излетял от главата ми. По дяволите, бях забравил даже името на галерията.

Подадох слушалката на Хедлок и се върнах при Уайърман.

— Господи, Исусе! — прошепна той. — Знаех си, че не бива да я водя тук. Знаех си… но тя толкова настояваше…

— В безсъзнание ли е? — Погледнах я как седи изгърбена в количката. Отворените й очи гледаха невиждащо в някаква точка в далечния ъгъл. — Елизабет?

Никакъв отговор.

— Това инсулт ли беше? — попита Уайърман. — Не знаех, че може да доведе до подобни пристъпи.

— Едва ли — отвърнах. — Нещо й запуши устата. Отиди с нея в болницата…

— Естествено, че ще…

— И ако каже още нещо, слушай внимателно.

Хедлок се върна при нас.

— В болницата я очакват. Линейката ще пристигне всяка минута. — Той изгледа сурово Уайърман, след което изражението му се смекчи. — Хайде, всичко е наред!

— Какво му е наред? — учуди се Уайърман. — Какво значи това „всичко е наред“?

— Ако нещо подобно е трябвало да се случи, къде според вас тя би искала то да се случи? Вкъщи в постелята или в галерията, където е прекарала толкова щастливи дни и нощи?

Уайърман шумно въздъхна, кимна и коленичи до Елизабет, галейки косите й. Лицето й се бе покрило с червени петна, сякаш нещо бе предизвикало силна алергична реакция.

Хедлок наклони главата й назад, стараейки се да облекчи отчаяните й опити да вкара въздух в дробовете си. Не след дълго чухме пронизителния вой на приближаваща се линейка.