Стивън Кинг
Дума Ки (146)

V

— Какво става? — попита Пам. — Какво? — Крачех към вратата, влачейки жена си подире си, а Илзе, Лини и Рик ни следваха. Аплодисментите се усилиха. Хората се обръщаха към входа и изпъваха шии, за да видят кой е дошъл. — Кой пристигна, Едгар?

— Най-добрите ми приятели от острова. — Обърнах се към Илзе. — Сред тях е и онази дама, която видяхме на пътя, спомняш ли си? Оказа се не Невестата, а Дъщерята на Кръстника. Казва се Елизабет Истлейк и е душичка.

Очите на малката ми дъщеря грейнаха.

— Старицата със сините кецове!

Тълпата (мнозина продължаваха да ръкопляскат) ни пропусна да минем и аз ги видях — тримата бяха във фоайето, където стояха две маси с купите за пунш. Очите ми започнаха да парят, а в гърлото ми се надигна буца. Джак беше облякъл сиво-син костюм и бе пригладил непокорната си коса, така че изглеждаше като млад сътрудник на „Банк ъф Америка“ или необичайно висок седмокласник, дошъл в университета за Деня на отворените врати. Уайърман, който буташе количката на Елизабет, беше с избелели дънки без колан и бяла ленена риза, подчертаваща загара му. Косите му бяха сресани назад и аз за първи път осъзнах какъв красавец е. По нищо не отстъпваше на Харисън Форд, когато актьорът бе на петдесет години.

Но естествено център на вниманието бе Елизабет. Именно към нея бяха адресирани аплодисментите и забелязах, че дори и онези, които не знаеха коя е, й ръкопляскаха. Носеше черен костюм от обикновена, грубовата на външен вид памучна материя, който й бе станал широк, но пак й стоеше елегантно. Върху косата си, прибрана на кок, носеше тънка мрежичка, искряща като брилянти под светлината на лампите в галерията. На шията й на златна верижка висеше резбован медальон от слонова кост, а на краката й се виждаха не сините франкенщайновски кецове, а изящни тъмноалени обувки. Между показалеца и средния пръст на лявата й ръка стърчеше златно цигаре с незапалена цигара.

Въртеше глава ту наляво, ту надясно и не спираше да се усмихва. Когато Мери се приближи до инвалидната количка, Уайърман спря, за да даде възможност на по-младата жена да целуне Елизабет по бузата и да й прошепне нещо. Старицата я изслуша, кимна и й отговори също шепнешком. Мери се разсмя дрезгаво и я погали по ръката.

Някой си проби път покрай мен. Джейкъб Розенблат, счетоводителят, със сълзи в очите и зачервен нос. По петите му вървяха Дарио и Джими. Розенблат застана на колене до инвалидния стол и ставите му изпукаха като изстрели на стартов пистолет.

— Госпожице Истлейк! Госпожице Истлейк, откога не сме се виждали… каква невероятна изненада!

— И аз се радвам да те видя, Джейк. — Жената притисна плешивата му глава към гърдите си. Сякаш бе допряла до пазвата си някакво огромно яйце. — Хубавец си като Богарт! — В този миг ме видя… и ми смигна. И аз й смигнах в отговор, но не беше никак лесно да крепя щастливата маска на лицето си. Въпреки лъчезарната си усмивка Елизабет изглеждаше на ръба на силите си.

Погледнах към Уайърман. Той едва забележимо вдигна рамене, сякаш казваше: „Настояваше да дойде.“ Огледах се за Джак и той реагира по същия начин.

Розенблат ровеше в джобовете си. Най-накрая извади кутийка кибрит, която беше толкова олющена, че навярно бе попаднала в Щатите през остров Елис^[1], отвори я и извади една клечка.

— Мислех, че пушенето в обществени сгради вече е забранено — отбеляза Елизабет.

Лицето и шията на счетоводителя пламнаха. Имах чувството, че главата му всеки момент ще се взриви, ала той ненадейно възкликна:

— Майната им на правилата, госпожице Истлейк!

— БРАВИСИМО! — изкрещя Мери и се засмя, вдигайки ръце към тавана. Последва поредната вълна от аплодисменти. Хората заръкопляскаха още по-бурно, когато Розенблат най-накрая успя да запали клечката и да поднесе пламъчето към цигарата на Елизабет, която вече бе стиснала цигарето между устните си.

— Каква е тя, тате? — попита Илзе. — Като оставим настрана факта, че ти е съседка?

— Ако се вярва на вестниците, едно време е играла активна роля в културния живот на Сарасота. Нещо повече — тя е била културният живот на Сарасота.

— Това не й дава право да трови нашите дробове със своите цигари? — изсумтя Лин и между веждите й се вдълба вертикална бръчица.

Рик се усмихна.

— О, chèrie^[2], след всички барове, където сме…

— Тук не е като там — натърти голямата ми дъщеря и вертикалната бръчица стана по-дълбока.

„Рик — казах си аз, — може да си французин, но ти предстои да научиш доста неща за тази американка.“

Алис Окойн прошепна нещо на Дарио и той извади от джоба си кутийка ментови дражета. Изсипа ги на дланта си и подаде кутийката на Алис. Тя я връчи на Елизабет, която й благодари и изтръска вътре пепелта от цигарата си.

Направи ми впечатление, че Пам наблюдава старицата като хипнотизирана. По едно време се обърна към мен и попита:

— Какво мисли тя за картините ти?

— Не знам — отвърнах. — Още не ги е виждала.

В този момент Елизабет ми махна да се приближа.

— Ще ме запознаеш ли със семейството си?

Подчиних се, като започнах с Пам и завърших с Рик. Джак и Уайърман също си стиснаха ръцете с жена ми и момичетата.

— След всичките ни телефонни разговори ми е изключително приятно да се срещна с вас на живо — усмихна се Уайърман на Пам.

— Взехте ми думите от устата. — Бившата ми съпруга го огледа отгоре до долу. Вероятно видяното й хареса, понеже лицето й се озари от искрена усмивка. — направихме всичко, за да се състои изложбата, нали така? Той не ни улесни особено, но пък ние постигнахме целта си.

— В изкуството няма лесни пътища, млада жено — отбеляза Елизабет.

Пам я изгледа. На лицето й продължаваше да грее онази усмивка, в която се бях влюбил навремето.

— Знаете ли кога за последен път някой ме е нарекъл млада жена?

— За мен вие сте млада и прекрасна — отвърна Елизабет. Не можех да повярвам, че същата тази жена само преди седмица бе представлявала изгърбена буца плът, издаваща нечленоразделно ломотене. Не, колкото и изтощена да изглеждаше, не можех да го повярвам. — макар и не толкова млада и прекрасна като дъщерите ви. Момичета, по всичко личи, че вашият баща е голям талант.

— Много се гордеем с него — отвърна Мелинда, играейки с огърлицата си.

Елизабет й се усмихна и погледна към мен.

— Бих искала да видя картините и сама си съставя собствено мнение. Може ли?

— Разбира се — отвърнах, макар да се чувствах доста нервен. Страхувах се от оценката й. Страхувах се, че Елизабет ще поклати глава и ще постанови с онази прямота, на която имаше пълно право заради възрастта си: „Изящно… ярко… експресивно… но в крайна сметка нищо особено.“

Уайърман вече се протягаше да хване дръжките на количката, ала тя го спря.

— Не, драги, позволи на Едгар. Нека той ме разведе из галерията. — Тя извади от цигарето недопушената цигара (учудих се на сръчността на възлестите й пръсти) и я загаси в кутийката. — Младата дама е права — мисля, че всички се надишахме на тази гадост.

Мелинда бе достатъчно възпитана, за да се изчерви. Елизабет подаде кутийката на Розенблат, който я пое с усмивка и кимна. Впоследствие често се питах — знам, че е ужасно, но е самата истина, — дали нямаше да я изпуши до филтър, ако знаеше, че е последната цигара в живота й.