Стивън Кинг
Дума Ки (144)

III

Освен Дарио и Джими в кабинета имаше и мъж, когото не бях виждал преди. Дарио ми го представи като Джейкъб Розенблат, счетоводителят на „Ското“. Малко се притесних, когато се ръкувах с него (наложи се да извия дланта си, понеже той ми подаде дясната си ръка, както постъпваха повечето хора). Е, какво да се прави, живеем в свят на десничари.

— Дарио, някакъв проблем ли има? — попитах.

Вместо отговор, Нануци постави сребърна купа за шампанско на бюрото на Джими. Вътре, положена върху легло от натрошен лед, се виждаше бутилка „Перие-Жуе“. Шампанското, което раздаваха на гостите, беше хубаво, но не можеше да се мери с това. Тапата бе извадена съвсем скоро, понеже от зеленото гърло излизаше едва забележима пара.

— Как мислите? — усмихна се Дарио. — Щях да накарам Алис да покани и близките ви, но кабинетът е твърде малък. Другите двама души, които трябва да присъстват, са Уайърман и Джак Кантори. Къде са, дявол ги взел? Мислех си, че ще дойдат…

— Аз също. Потърсихте ли ги в дома на Елизабет Истлейк? В „Гнездото на чаплата“?

— Естествено. Побъбрих си с телефонния секретар.

— Медицинската сестра не вдигна ли? Ан-Мари?

Той поклати глава и в съзнанието ми внезапно изплува зданието на сарасотската Общинска болница.

— Започвам да се плаша.

— Може би тримата пътуват насам… — предположи Розенблат.

— Съмнявам се — въздъхнах аз. — Елизабет е толкова отпаднала, че едва диша. Не може дори да се движи с проходилката.

— Е, сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни — намеси се Джими. — Сега да вдигнем чаши.

— И вие, Едгар — добави Дарио.

— Благодаря ви, много сте мили, с удоволствие бих се чукнал с вас, но близките ми са там и бих искал да им покажа и останалите картини, стига да не възразявате…

— Разбираме — кимна Джими, — но…

— Едгар, цялата изложба е разпродадена — прекъсна го Дарио със спокоен глас.

Изгледах го учудено.

— Моля?

— Едва ли сте имали възможност да видите всички червени кръгчета. — Джими се усмихваше, а лицето му пламтеше. — Всички картини и рисунки, обявени за продан, са купени.

— Но… — устните ми сякаш замръзнаха. Наблюдавах как Нануци се обръща и вдига поднос с чаши от рафта зад бюрото. Имаха същия флорален десен като бутилката „Перие-Жуе“. — Но за „Момиче и кораб №7“ вие искате четирийсет хиляди долара!

Розенблат извади от джоба на обикновения си черен костюм навито на руло листче, най-вероятно от касов апарат.

— Картините са продадени за четиристотин осемдесет и седем хиляди долара, а рисунките — за още деветнайсет. Тоест общата сума надхвърля половин милион. Това е най-големият удар, който е правила галерия „Ското“ след самостоятелна изложба на художник. Изумителен резултат. Поздравявам ви.

— Всички ли са продадени? — едва чух собствения си глас. Погледнах недоумяващо към Дарио, а той ми подаде чаша.

Той кимна.

— Ако решите да продадете „Момиче и кораб № 8“, със сигурност ще й вземете минимум сто хиляди долара.

— Двеста — поправи го Джими.

— За Едгар Фриймантъл и началото на блестящата му кариера! — произнесе тържествено Розенблат и вдигна чашата си. Последвахме примера му и отпихме, без да подозираме, че блестящата ми кариера всъщност беше към края си.

Важното беше, че се насладихме на момента, muchacho.