Стивън Кинг
Дума Ки (142)

I

Ако животът ви е дълъг и компютърът в главата ви не блокира, ще помните последното хубаво нещо, което ви се е случило. Не е песимизъм, а чиста логика. Надявам се, че още не съм теглил чертата под списъка си с щастливи събития (в противен случай нямаше да има смисъл да живея), но паузата между последното и следващото се проточи твърде дълго. Спомням си отлично последното. Случи се преди повече от четири години в галерия „Ското“ вечерта на петнайсети април. Между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню се появяват първите мазки синьо. Знаех точния час, понеже постоянно поглеждах часовника си. В галерията вече се бяха събрали доста хора и залата беше препълнена, но жена ми и дъщерите ми още не бяха пристигнали. По-рано през деня се бях видял с Пам и Или, а Уайърман ме увери, че самолетът на Мелинда ще се приземи по разписание, обаче още не бяха дошли в „Ското“. И не ми се бяха обадили.

В нишата от лявата ми страна, където барът и осемте картини „Залез със…“ се радваха на интереса на присъстващите, музикално трио от местната консерватория изпълняваше погРийбална версия на Моя странна Валънтайн^[1].

Мери Айър (чаша шампанско в ръка, но все още трезва) дърдореше за нещо художествено пред групичка заинтригувани слушатели. Вдясно беше по-голямата зала, където имаше шведска маса. На едната стена висяха платната „Рози върху раковини“ и „Аз виждам луната“, а на другата — три картини, изобразяващи Дума Роуд. Забелязах, че неколцина посетители ги снимат с мобилните си телефони, макар че на входа на галерията имаше триножник с табелка, обявяваща снимането за verboten.

Споделих за това на Джими Йошида. Той кимна, но не изглеждаше разгневен или ядосан, а по-скоро озадачен.

— Присъстват много хора, които не познавам и които изобщо не свързвам със света на изкуството. Не си спомням изложба да е събирала толкова народ.

— Лошо ли е?

— Господи, не! Но след толкова години, прекарани в усилия да се задържим над водата, този успех ме кара да се чувствам доста необичайно.

Централната зала на „Ското“ беше достатъчно голяма и аз лично бях доволен от този факт. Въпреки че храната, напитките и оркестърът бяха в по-малките зали, гостите се събираха именно тук. Картините от цикъла „Момиче и кораб“, провесени от тавана на почти невидими шнурове, бяха в средата на помещението. „Уайърман гледа на запад“ висеше на далечната страна. Тази картина плюс „Момиче и кораб № 8“ бяха единствените платна, маркирани със стикери „НСП“. „Уайърман“ принадлежеше на модела ми, а номер осем… не можех да си представя, че ще я продам.

— Не ти даваме да си подремнеш, а, шефе? — чух вляво от мен гласа на Анджел Слоботник, който както обикновено въобще не забеляза, че жена му го сръга с лакът.

— Никога до сега не съм се чувствал по-бодър… — подхванах.

Някакъв мъж с костюм за две хиляди долара ме прекъсна, като ми подаде ръка:

— Хенри Вестик, господин Фриймантъл, от Първа банка на Сарасота. Картините ви са изумителни. Поразен съм. Направо съм потресен.

— Благодаря ви — отвърнах и ми се стори, че банкерът добави: „Продължавайте в същия дух.“ — Много мило.

Между пръстите му се появи визитна картичка. Като в трик на уличен фокусник. С тази разлика, че уличните фокусници не носят костюми на „Армани“.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо… написал съм телефоните си на гърба — домашния, мобилния и служебния.

— Много мило — повторих. Не можах да измисля нещо друго, пък и какво очакваше господин Вестик? Да му се обадя вкъщи и пак да му благодаря? Да поискам заем и да предложа като залог картина?

— Ще позволите ли да ви запозная със съпругата си? — попита той и аз си казах, че познавам този поглед. Гледаше ме не точно като Уайърман, когато разбра, че съм умъртвил Кенди Браун, но горе-долу по същия начин. Сякаш малко се страхуваше от мен.

— Разбира се — кимнах и той се отдалечи.

— Ти строеше банки за типове като тоя, а после трябваше да се разправяш с тях, когато отказваха да платят за допълнителните работи — изръмжа Анжел. Носеше син костюм, прекарал в дрешника не една година, който всеки момент щеше да се пръсне по шевовете като в „Невероятният Хълк“. — Тогава щеше да те вземе за досадник, дето се опитва да му скапе настроението, а сега те зяпа тъй, сякаш сереш злато!

— Анджел, млъкни! — възмути се Хелън Слоботник, пак го сръга с лакът и се опита да му вземе чашата с шампанско. Обаче бившият ми бригадир не беше вчерашен и сръчно отдръпна ръка.

— Кажи й, че съм прав, шефе.

— По-скоро да, отколкото не — кимнах аз.

Оказа се, че не само банкерът ме гледа боязливо. Жените също… да, да. Когато погледите ни се срещнеха, долавях някаква нега и любопитство как ли биха се чувствали, ако ги прегърна с единствената си ръка. Беше налудничаво, но…

Някой ме хвана отзад и едва не ме събори на пода. Щях да разлея шампанското, ако Анджел не бе взел чашата от ръката ми. Обърнах се и видях усмихнатата Кати Грийн. Бе оставила в Минесота униформата на терапевт от Гестапо и носеше къса зелена рокля от някаква лъскава материя, подчертаваща стройното й тяло, а токовете й бяха толкова високи, че лицето й бе на нивото на брадичката ми. Зад нея се извисяваше Кеймън. Огромните му очи добродушно надничаха иззад очилата с рогови рамки.

— Боже, Кати! — възкликнах. — Ами ако ме беше съборила?

— Щях да те накарам да направиш петдесет коремни преси. — Усмивката й стана още по-широка, а очите й се напълниха със сълзи. — Нали те предупредих по телефона. Какъв тен си направил… ах, красавец! — Тя ме прегърна и сълзите й рукнаха.

Притиснах я към себе си, после се здрависах с Кеймън. Дланта ми изчезна в неговата.

— Твоят самолет е идеален за хора с моите габарити — избоботи той и хората тутакси взеха да се обръщат към него. Дълбокият му плътен бас напомняше за Джеймс Ърл Джоунс^[2]; такъв глас можеше да превърне и най-прозаичната реклама, звучаща в супермаркет, в застрашително старозаветно пророчество. — За мен беше огромно удоволствие, Едгар.

— Самолетът не е мой, но се радвам. Искате ли…

— Господин Фриймантъл?

Към мен се обръщаше очарователна червенокоса дама, чиито обсипани с лунички гърди заплашваха да изскочат от деколтето на късата розова рокличка. Изглеждаше на възрастта на дъщеря ми Мелинда. Преди да кажа каквото и да било, тя се пресегна и стисна леко пръстите ми.

— Просто исках да пипна ръката, нарисувала всички тези картини — добави. — Тези прекрасни, необикновени картини. Господи, вие сте невероятен художник. — Тя вдигна ръката ми и я целуна. После я притисна към едната си гърда. Почувствах твърдото й зърно през тънката материя, после красавицата изчезна в тълпата.

— Често ли имаш подобни изживявания? — попита Кеймън и в същия момент Кати направи своя коментар:

— Ето значи как ти се отразява разводът, Едгар!

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

Знаех на какво се смеят — моментът на слава на Едгар, — но всичко продължаваше да ми изглежда странно. Залите в галерията изведнъж ми заприличаха на подводни пещери и аз си дадох сметка, че мога да ги нарисувам точно такива — подводни пещери с картини по стените; картини, разглеждани от любопитни хора-риби, докато Триото на Нептун пуска мехурчета в ритъма на „Градината на октопода“^[3].

Странно, толкова странно… Липсваше ми компанията на Уайърман и Джак (и тях още ги нямаше), но най-вече на семейството ми. Особено Или. Ако бяха до мен, вероятно веднага бих почувствал, че всичко се случва наяве, а не на сън. Извърнах очи към вратата.

— Ако търсиш Пам и момичетата, мисля, че ще се появят всеки момент — каза Кеймън. — Мелинда имаше проблем с роклята си и се качи горе да се преоблече в последната минута…

„Мелинда — помислих си. — Естествено, че само тя може да…“

И в този миг ги видях. Пробиваха си път през множеството от зяпачи, събрало се тук заради моите картини. Том Райли и Уилям Боузман трети — безсмъртният Бози — ги следваха, облечени в тъмни костюми. По едно време се спряха, за да разгледат три от най-ранните ми рисунки, които Дарио бе обединил в триптих. Илзе първа ме видя.

— Татко! — възкликна тя и проряза тълпата като катер пилот, влачейки подире си майка си и сестра си. Зад Лин вървеше висок млад мъж. Пам ми махна.

Оставих Кеймън, Кати и семейство Слоботник (Анджел продължаваше да държи чашата ми). Някой се обърна към мен: „Извинете, господин Фриймантъл, бихте ли ми казали…“, но аз дори не го удостоих с поглед. В този момент виждах само сияещото лице на Илзе и щастливите й очи.

Срещнахме се под големия плакат с надпис: „ГАЛЕРИЯ СКОТО ПРЕДСТАВЯ ИЗГЛЕДИ ОТ ДУМА — КАРТИНИ И РИСУНКИ НА ЕДГАР ФРИЙМАНТЪЛ“. Забелязах, че носи светлосиня рокля, която не бях виждал преди, и че косата й е прибрана на кок, разкривайки лебедовата й шия. Може би заради това ми се стори много пораснала. Усетих как сърцето ми прелива от безкрайна любов към нея, както и от благодарност, че тя изпитва същото към мен — четеше се в очите й. Притиснах я силно към себе си.

Миг по-късно Мелинда застана пред мен с младия мъж, който се извисяваше зад нея (и над нея — беше висок като небостъргач). Нямаше как да прегърна и двете си дъщери с една ръка, но за сметка на това Лин имаше две свободни ръце. Тя ги обви около мен и ме целуна по бузата:

— Bon soir, тате! Поздравявам те!

Пред мен изникна и Пам — жената, която не толкова отдавна бях нарекъл „предателска бучка“. Носеше тъмносин костюм, светлосиня копринена блузка и перлена огърлица. Беше със скромни обеци и скромни, но елегантни обувки с нисък ток. Минесота в цялата й прелест. Без съмнение всички тези хора и необичайната обстановка я плашеха, но на лицето й грееше лъчезарна усмивка. По време на съвместния ни живот Пам се бе държала по различни начини, но никога не бе изпадала в отчаяние.

— Едгар? — попита колебливо тя. — Още ли сме приятели?

— Естествено. — Целунах я (лекичко) и я прегърнах (силно) с единствената си ръка. Илзе ме държеше от едната страна, а Мелинда — от другата, притискайки ме по такъв начин, че ребрата ме заболяха, но аз не им обръщах внимание. Някъде отдалеч чух възторжени аплодисменти.

— Добре изглеждаш — прошепна ми Пам. — Не, изглеждаш чудесно. Нямаше да те позная, ако те срещна на улицата.

Отстъпих крачка назад и я огледах от глава до пети.

— И ти си прекрасна.

Тя се разсмя и поруменя — тази непозната жена, с която бях споделял безброй нощи.

— Гримът прикрива повечето недостатъци.

— Тате, това е Рик Дюсо.

— Bon soir и поздравления, мосю Фриймантъл — каза Рик. Държеше плоска бяла кутия, която ми подаде. — От Лини и мен. Un cadeau. Как беше на английски? Подарък?

Аз, естествено знаех какво означава cadeau. Онова, което ме порази със силата на библейско откровение, беше екзотичното звучене, което придаде френският акцент на галеното име на дъщеря ми. Накара ме да разбера, че в момента Мелинда е повече негова, отколкото моя.

Имах впечатлението, че повечето гости се струпаха наоколо, за да видят как ще отворя кутията с подаръка. Том Райли беше надвиснал над рамото на Пам. Бози стоеше до него. Маргарет Боузман ми изпрати въздушна целувка зад гърба на мъжа си. До нея стоеше Тод Джеймисън, лекарят, който ми спаси живота… двама чичовци и две лели с половинките си… Руди Рудник, мой секретар в предишния ми живот… Кеймън, който няма как да пропуснеш… и Кати. Всички бяха тук… всичките, с изключение на Уайърман и Джак, и аз започнах да се безпокоя — ами ако нещо се бе случило с тях? За няколко секунди обаче тревогата ми отстъпи на заден план. Замислих се как се бях събудил в болничното си легло с помрачено съзнание и изолиран от света зад плътната завеса на болката, след което се огледах и се зачудих как изобщо бе възможно нещата да се променят толкова драстично. Всички тези хора се бяха върнали в живота ми, макар и за една вечер. Не исках да плача, но не се съмнявах, че ще го сторя; усещах как се разтапям като лист хартия под проливен дъжд.

— Отвори я, тате! — възкликна Илзе. Долових аромата на парфюма й — нещо сладко и свежо.

— Отвори я! Отвори я! — подкрепиха я гласове от множеството.

Отворих кутията. Махнах бялата хартия и видях онова, което очаквах… само дето бях очаквал нещо шеговито, а тук нямаше никаква шега. Мелинда и Рик ми бяха купили барета от тъмночервено кадифе и щом я докоснах, установих, че е гладка като коприна. Качеството й определено беше първокласно.

— Прекалено е хубава за мен — измърморих.

— Напротив, тате — възрази Мелинда. — Хайде, пробвай я!

Извадих баретата от кутията и я вдигнах над главата си. Над тълпата се разнесе одобрително: „О-о-о-о!“ Мелинда и Рик се спогледаха радостно, а Пам (която винаги бе усещала, че Лин не получава необходимата доза любов от мен), ме изгледа с грейнали очи. Сложих баретата и тя ми прилегна идеално. Мелинда се пресегна, поправи нещо, после отстъпи крачка назад, огледа присъстващите, посочи ме гордо и заяви: „Voici mon père, ce magnifique artist!“^[4]

Наоколо всичка заръкопляскаха и завикаха „Браво!“ Илзе ме целуна. Плачеше и се смееше. Никога няма да забравя белоснежната нежност на шията й и докосването на устните й.

Аз бях кралят на този бал и семейството ми беше до мен. Имаше много светлина, шампанско и музика. Всичко това се случи преди четири години, на петнайсети април, между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню започват да се появяват първите мазки синьо. Пазя грижливо този спомен — спомена за последното хубаво нещо в живота си.