Стивън Кинг
Дума Ки (138)

IX

Аз останах в коридора с Ан-Мари, несигурен как точно да се държа в подобна ситуация. Затова се заех да разглеждам украшенията и голямото старо платно на Фредерик Ремингтън^[1], изобразяващо индианци на коне.

После Уайърман ме извика. Нетърпеливо, с треперещ от вълнение глас.

В стаята цареше сумрак. Щорите бяха спуснати, климатикът шепнеше. На масичката до леглото имаше лампа с абажур от зелено стъкло. Самото легло сякаш бе излязло от някоя болница и горната му част бе повдигната така, че Елизабет да седне. Лампата я обливаше с меко сияние. Прошарената й коса беше разпиляна върху розовата й нощница, Уайърман седеше до кревата и я държеше за ръката. Над главата й висеше единствената картина в стаята, чудесна репродукция на „Единайсет сутринта“ на Едуард Хопър — квинтесенция на самотата, стояща до прозореца и търпеливо чакаща промяна… някаква промяна.

Някъде тиктакаше часовник.

Елизабет ме погледна и се усмихна. В същия миг ме споходиха три мисли, които ме удариха като камъни, всеки по-силно от предишния. Първата — колкото бе отслабнала. Втората — колко уморена изглеждаше. И третата — че не й оставаше дълго.

— Едуард… — обърна се тя към мен.

— Не съм… — подхванах, ала тя вдигна ръка (плътта над лакътя й висеше като снежнобяла торба) и аз замълчах. Защото бях осенен от друга мисъл и тя ме удари по-силно от всички — сякаш беше не камък, а цяла скала. Наблюдавах самия себе си. Точно такъв ме виждаха хората след злополуката, когато се опитвах да събера разпилените отломки от паметта си — съкровището, което в този разголен и хаотичен вид приличаше на смет и мръсотия. Сетих се как бях забравил името на куклата си и вече знаех какво ще последва.

— Мога да се справя — рече тя.

— Знам, че можеш.

— Ти докара Уайърман от болницата.

— Да.

— Толкова се страхувах, че ще го задържат там. Щях да остана самичка.

Не казах нищо.

— Едмънд ли се казваш? — попита смирено старицата.

— Госпожице Истлейк, не се напрягайте — намеси се деликатно Уайърман. — Това е…

— Тихо, Уайърман — прекъснах го. — Тя може да се справи.

— Ти рисуваш.

— Да.

— Нарисува ли вече кораба?

Нещо странно се случи със стомаха ми. Не се сви, а сякаш направо изчезна, оставяйки празнина между сърцето и останалите ми вътрешности. За сметка на това по гърба ми пробяга хлад. И ампутираната ръка ме засърбя.

— Да — кимнах. — И неведнъж.

— Ти си Едгар.

— Да, Елизабет. Аз съм Едгар. Радвам се за теб, мила.

Тя се усмихна. Навярно отдавна не я бяха наричали мила.

— Моят разум е покривка с огромна дупка, прогорена в средата. — Тя се обърна към Уайърман. — Muy divertidoq si^[2]?

— Трябва да си починете — отвърна той. — Сега за вас би било най-добре да dormir como un tronco^[3].

Тя се усмихна.

— Като пън. Да. И мисля, че като се събудя, все още ще съм тук. Поне за известно време. — Тя поднесе ръцете му към лицето си и ги целуна. — Обичам те, Уайърман.

— И аз ви обичам, госпожице Истлейк — рече искрено той.

— Едгар… Едгар ли беше?

— А ти как мислиш, Елизабет?

— Да, разбира се. Ще имаш изложба, нали? Говорихме за това, преди да… — тя затвори клепачи, имитирайки сън.

— Да, в галерия „Ското“. Наистина трябва да си починеш.

— Тя скоро ли ще бъде? Изложбата ти?

— След по-малко от седмица.

— Картините ти… картините с кораба… те на континента ли са?

Двамата с Уайърман се спогледахме. Той вдигна рамене.

— Да — отвърнах аз.

— Добре — Елизабет се усмихна. — Тогава ще си почина. Всичко друго може да почака… докато не мине изложбата. Твоят миг на слава. Ще ги продадеш ли? Картините с кораба?

С Уайърман отново се спогледахме. Посланието в очите му беше пределно ясно: „Не я разстройвай.“

— Отбелязани са с „НСП“. Това означава…

— Знам какво означава, Едгар. Не съм вчерашна. — Очите й проблеснаха — сините й очи, обкръжени от дълбоки бръчки и загнездени в лице, белязано с клеймото на смъртта. — Продай ги. Колкото и да са, трябва да ги продадеш. Макар да не ти се иска. Продай ги на различни хора. Разпръсни ги по света. Разбираш ли ме?

— Да.

— Ще го направиш ли?

Още не знаех дали ще го направя или не, но долових признаците на нарастваща възбуда, характерни и за самия мен в не тъй далечното минало.

— Да. — В този момент можех да обещая и да скоча на Луната със седемлевговите ботуши на Палечко, ако това щеше да я успокои.

— Но дори и разпръснати по света могат да бъдат опасни — прошепна старицата. Гласът й бе изпълнен с ужас.

— Достатъчно — погалих я по ръката. — Не мисли за това.

— Добре. Ще си поговорим повече след изложбата ти. Тримата. Тогава ще бъда по-силно… с ясен ум… и ти, Едгар, запомни думите ми. Имаш ли дъщери? Май да.

— Да, но те ще останат на континента с майка си. В „Риц“. Вече е уредено.

Тя се усмихна, обаче ъгълчетата на устните й внезапно се отпуснаха. Сякаш устата й започна да се топи.

— Помогни ми да си легна, Уайърман. Бях в тресавището… четирийсет дни и четирийсет нощи… така се чувствам… толкова съм уморена.

Той спусна горната част на леглото и Ан-Мари донесе някакво лекарство. Ала Елизабет не го изпи — вече се бе унесла. Над главата й най-самотната девойка на света седеше на стол и се взираше през прозореца — гола, с обувки на бос крак и с лице, скрито под водопада на косите й.