Стивън Кинг
Дума Ки (136)

VII

Надеждите на Уайърман, че Елизабет ще започне да възстановява връзката си с реалността, не се оправдаха. Тя седеше на инвалидната си количка, мърмореше си нещо, от време на време се размърдваше и крясваше с продран като на престарял папагал глас, че иска цигара. Уайърман ангажира Ан-Мари Уислър да идва по-често и сега тя му помагаше четири дни в седмицата. Медицинската сестра сне от плещите му голяма част от грижите му, но не му стана по-леко; всеки път, когато го виждах, осъзнавах, че сърцето му се къса.

Междувременно един априлски ден се заменяше от следващия, все тъй слънчев и горещ. И като споменах думата „горещ“… тя се отнасяше не само за времето.

След публикуването на интервюто с Мери Айър се превърнах в местна знаменитост. И защо не? В Сарасота винаги бе имало интерес към художниците. Особено към художници, които преди са строили банки, а сега са обърнали гръб на Мамона. Да не говорим за едноръки художници с блестящ талант — те бяха безценни! Дарио и Джими ми организираха още няколко интервюта, включително и за Шести канал. От сарасотското им студио излязох с главоболие и подарък — стикер за броня с надпис „ШЕСТИ КАНАЛ — ВРЕМЕТО НА СЛЪНЧЕВИЯ БРЯГ“. В крайна сметка го залепих върху магарето за рязане на дърва с надпис „ЗЛИ КУЧЕТА“. Не ме питайте защо.

Занимавах се с организационните въпроси по посещението и настаняването на гостите. По същото време Уайърман хвърляше всичките си усилия в нелеката задача да накара Елизабет да глътне нещо друго освен цигарен дим. Чувах се с Пам на всеки два-три дни, сверявайки списъка с гостите от Минесота и маршрутите на онези, които трябваше да пристигнат от други части на страната. Илзе ми се обади два пъти. Стори ми се, че радостното й настроение е престорено, но можеше и да греша. Мелинда също ми позвъни — да попита каква е обиколката на главата ми. Когато я попитах за какъв дявол й е притрябвала, не пожела да ми отговори. Петнайсет минути след края на разговора ни разбрах всичко — с френския й приятел действително възнамеряваха да ми купят барета! Избухнах в смях.

Срещнах се в Сарасота с репортер от „Асошиейтед Прес“. Той настояваше да се видим на Дума, но не ми хареса идеята някакъв журналист да се разхожда из „Розовата грамада“ и да слуша разговорите на раковините, които вече смятах за свои. Поради тази причина интервюто се проведе в „Ското“, а придружаващият го фотограф направи снимки на три специално подбрани за целта картини: „Рози върху раковини“, „Залез със софора“ и „Дума Роуд“. Аз бях с тениската с щампа „Рибен ресторант «Кейси Ки»“ и тази моя фотография (с обърната назад бейзболна шапка и празен десен ръкав на ризата) бе видяна от цялата страна. От този миг насетне телефонът ми не престана да звъни. Анжел Слоботник се обади и говорихме двайсет минути. По някое време ми каза, че винаги е знаел за дарбата в мен. „Моля?“ — учудих се аз. „Бъзикам се, шефе“ — отвърна ми той и двамата се захилихме като откачени. Кати Грийн също ми звънна. Научих всичко за новия й приятел (не бил кой знае какво) и новия й комплекс от упражнения по лечебна физкултура, които човек можеше да изпълнява самостоятелно (било нещо невероятно). Аз й разказах как Кеймън се появи изневиделица на лекцията и ме спаси от позора. Към края на разговора ни жената се разплака и сподели, че никога не била имала толкова смел, буквално върнал се от оня свят пациент. После ми обеща, че щом се видим, ще ме накара да направя петдесет коремни преси. Добрата стара Кати! Като капак на всичко доктор Том Джеймисън, благодарение на чиито старания не се превърнах в зеленчук, ми изпрати бутилка шампанско и картичка с надпис: „Нямам търпение да видя изложбата ви.“

Ако Уайърман се бе обзаложил с мен, че няма да издържа и ще грабна четката, щеше да загуби. Когато не се готвех за знаменателното събитие в живота си, се разхождах, четях и спях. Споменах му го в един от редките за април следобеди, които прекарвахме заедно под раирания чадър в края на пътечката на „Двореца“ и пиехме зелен чай. До откриването на изложбата оставаше по-малко от седмица.

— Радвам се — отбеляза той. — Имаше нужда от почивка.

— Ами ти, Уайърман? Как се чувстваш?

— Не много добре, но ще оцелея… Глория Гейнър^[1], хиляда деветстотин седемдесет и осма. Тъгата ме убива, muchacho — въздъхна той. — Ще я изгубя. Залъгвах се, внушавах си, че ще стане по-добре, но… истината е, че ще я изгубя. Не е като с Хулия и Есмералда, слава Богу, но пак е тежко.

— Съжалявам — промълвих и покрих дланта му със своята. — И за нея, и за теб.

— Благодаря ти. — Той се загледа във вълните. — Понякога си мисля, че тя никога няма да умре.

— Никога?

— Никога. Мисля си, че за нея ще дойдат Моржа и Дърводелеца и просто ще я вземат със себе си, както направиха с доверчивите Стриди. Ще я поведат по брега. Помниш ли какво казваше Моржа?

Поклатих глава.

— „Не бива, друже, да им причиняваме това — след този тежък път те уморени са сега.“ — Той избърса сълзите си. — Виж ме, muchacho, плача досущ като Моржа. Не съм ли глупак?

— Не.

— Мразя самата мисъл, че този път си е отишла завинаги… че най-добрата й част вече е поела покрай брега заедно с Моржа и Дърводелеца, а тук е останало само едно тлъсто старо парче плът, което още не е забравило да диша.

Замълчах. Той отново изтри очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух.

— Опитах се да намеря нещичко за Джон Истлейк и да разбера как точно са се удавили дъщерите му, какво се е случило после… нали помниш, че ме помоли за това?

Да, наистина го бях помолил, но беше толкова отдавна, че вече ми се струваше без значение. Сега обаче си мисля, че нещо искаше да разсъждавам точно така.

— Порових се из интернет и попаднах на златна мина. Статии от стари броеве на вестници, спомени на очевидци… Един е озаглавен — не фантазирам, muchacho — „Разходки с лодка и пчелен восък — моминство в Нокомикс“. Авторката се казва Стефани Уайдър Грейвъл-Милър.

— Явно е предприела дълго пътешествие по алеята на спомените.

— Точно така. Пише за „щастливи чернокожи, събиращи портокали и пеещи прости песнички за възхвала на Господа с мелодичните си гласове“.

— Доколкото разбирам, това е било преди Джей Зи^[2].

— И тук си прав. Но това не е всичко. Поговорих си с Крис Шанингтън, който живее на Кейси Ки — може да си го виждал. Колоритен старчок — не излиза без чворестия си бастун и голямата си сламена капела. Баща му Елис Шанингтън е бил градинар на Джон Истлейк. По думите на Крис именно Елис е откарал Мария и Хана, големите сестри на Елизабет, в училището „Брайдън“ десет дни след удавянето на близначките. Той казал: „Сърчицаата на тия пиуленца са къъсат за маулките им сестриученца.“

Уайърман изимитира толкова добре южняшкото произношение на стареца, че аз отново се сетих за Моржа и Дърводелеца, крачещи покрай брега с малките Стриди. Аз самият помнех единствено тази част от стихотворението, в която Дърводелеца им казва, че са си направили чудесна разходка, ала Стридите не могли да му отговорят, понеже били изядени — до последната.

— Искаш ли да чуеш какво открих? — попита събеседникът ми.

— Имаш ли време да ми разкажеш?

— Естествено. Ан-Мари ще бъде на поста си до седем вечерта, макар че от практически съображения напоследък се грижим за Елизабет по двойки. Защо не влезем вътре? Събрал съм всичко в папка. Не е много, но има една снимка, която според мен си струва да видиш. Крис Шанингтън я е пазил в кутията с бащините му книжа. Двамата отидохме до библиотеката на Кейси Ки и й направих копие. — Той помълча. — Снимката е на „Гнездото на чаплата“.

— Тоест искаш да видя как е изглеждала хасиендата тогава?

Вече крачехме по пътечката, но Уайърман внезапно спря.

— Не, amigo, не ме разбра. Говоря за първоначалното „Гнездо на чаплата“. „Дворецът на убийците“ е второто „Гнездо“. Построен е двайсет и пет години след смъртта на близначките. По това време състоянието на Джон Истлейк се увеличило от десет-двайсет милиона на сто и петдесет. Или повече. „Войната е доходен бизнес, инвестирай живота на сина си в нея.“

— Лозунг на движението срещу войната във Виетнам. Хиляда деветстотин шейсет и девета. Често се срещаше редом с друг лозунг: „На жената й е необходим мъж, колкото на рибата — велосипед.“

— Браво, amigo. — Уайърман посочи към буйната растителност, покрила острова на юг от нас. — Първото „Гнездо на чаплата“ се намираше там. Светът беше още млад и плавниците шляпаха по водата: пляс-пляс-пляс.

Сетих се за Мери Айър, която бе прекалила с почерпката си, и думите й: „Само една къща. Построена на неголямо възвишение до южния край, тя почти не се е различавала от старинните сгради, които можете да видите в Чарлтън или Мобийл.“

— И како е станало с него?

— Доколкото ми е известно, нищо. Оставили го на произвола на стихиите и времето. Когато Джон Истлейк изгубил надежда, че ще открият телата на близначките, той се сбогувал с Дума Ки. Разплатил се с работниците си, събрал вещите си, качил трите си живи дъщери в ролс-ройса (наистина е притежавал ролс-ройс) и си заминал. Ненаписаният роман на Ф. Скот Фицджералд — това ми каза Крис Шанингтън. Също така ми каза, че Истлейк не намерил покой, докато Елизабет не го върнала отново тук.

— Смяташ ли, че този Шанингтън наистина знае нещо или препредава слухове?

— Quien sabe^[3]? — Уайърман отново се спря и посочи към южната част на острова. — Там не е имало никакви джунгли. От първата къща е можело да видиш континента, а от континента — къщата. Доколкото знам, amigo, тя все още е там. Или онова, което е останало от нея. Стои и гние. — Той хвана дръжката на кухненската врата и се обърна към мен. Лицето му бе съвсем сериозно, без намек за усмивка. — Ей това трябва да нарисуваш, не смяташ ли? Кораб-призрак на сушата.

— Може би — промърморих. — Може би наистина трябва да го направя.