Стивън Кинг
Дума Ки (132)

III

Така се получи, че пристигнахме в приемната на доктор Хедлок на Банева Роуд точно на минутата. По принцип теоремата на Фриймантъл относно чакането в приемна гласи, че действителното време на прегледа е равно на уговорения час плюс трийсет минути, ала този път останах приятно изненадан. Регистраторката обяви фамилията ми още в четири и десет и ме въведе в кабинета за преглед с украса, вдъхваща оптимизъм — на едната стена имаше плакат на сърце, потънало в мазнини, на другата — с почернели бели дробове на заклет пушач. Само таблицата за проверка на зрението (която се намираше точно пред мен) не ме изпълни с неприятни емоции, въпреки че не успях да разчета нищо след шестия ред.

Медицинската сестра, пъхна термометър под езика ми, премери ми пулса и отчете кръвното ми налягане. Когато я попитах дали ще оживея, сухо се усмихна и отвърна: „Всичко е в нормата.“ После ми взе кръв и ме изпрати в тоалетната с пластмасова чашка. Докато свалях ципа на панталоните си, не пропуснах да измърморя няколко добри думи по адрес на Кеймън. Фактът, че си еднорък, не ти пречи да дадеш урина за анализ, но увеличава доста шансовете за неприятел инцидент.

Когато се върнах от тоалетната, сестрата вече я нямаше. Бе оставила папката с името ми на масата, а до нея имаше червена химикалка. Чуканчето ми внезапно бе прорязано от остра болка и аз машинално взех химикалката и я пъхнах в джоба на панталона си. В джоба на ризата си имах синя химикалка „Бик“. Извадих я и я сложих на мястото на червената.

„И какво ще й кажеш, като се върне? — запитах се. — Че е долетяла феята на химикалките и е решила да направи трампа?“

Но преди да си отговоря на този въпрос (и да реша защо изобщо откраднах червената), доктор Джийн Хедлок влезе и ми подаде ръка. Лявата си ръка… което ми направи доста добро впечатление. Почувствах, че го харесвам доста повече, когато не е в компанията на Принсайп, брадатия невролог. Изглеждаше на около шейсет, беше приятно закръглен и имаше прошарени мустачки и учтиви маниери. Накара ме да се съблека по шорти и прегледа травмирания ми крак, обръщайки внимание и на дясната страна на торса ми. Натисна с пръсти на няколко места и попита за усещанията. Полюбопитства дали приемам болкоуспокояващи и се учуди, когато ме казах, че вземам само аспирин.

— Бих искал да погледна остатъка от ръката ви — каза. — Ако не възразявате.

— Да, разбира се. Само бъдете внимателен.

— Не се притеснявайте.

Загледах се в таблицата за проверка на зрението. На седмия ред сякаш пишеше „БОГКАЗАЛ“. Зачудих се какво ли е казал бог.

Почувствах лек натиск.

— Боли ли?

— Не.

— Добре. Не, не гледайте надолу, само пред вас. Усещате ли ръката ми?

— Горе-долу. Слабо. Натиск. — Но не болка. И защо пък трябваше да ме боли? Ръката ми бе получила своето (червената химикалка вече беше в джоба ми) и отново спеше.

— А сега, Едгар? Може ли да ви наричам Едгар?

— Наричайте ме и Боб ако щете, само в печката не ме гответе. Същото. Натиск. Лек.

— Вече можете да погледнете.

Погледнах. Едната ръка на лекаря лежеше на рамото ми, но другата бе отпусната покрай тялото му и изобщо не докосваше чуканчето.

— Божичко!

— Не се тревожете. Фантомните усещания в липсващия крайник са нещо нормално. Изумен съм от бързото зарастване. И от липсата на болка. Все пак го стиснах доста силно. Това е добре. — Той отново обхвана чуканчето с пръсти и го вдигна нагоре. — Така боли ли?

Почувствах едва доловима болка.

— Мъничко.

— Ако не ви болеше, щях да се разтревожа. — Той отслаби хватката си. — Погледнете отново към таблицата.

Подчиних се и видях, че на изключително важния седми ред всъщност пише „БОРКАЗЕЛ“. Най-обикновен набор от букви, какъвто и трябваше да бъде.

— С колко пръсти ви докосвам, Едгар?

— Не знам. — Изобщо не усещах допир.

— А сега?

— Три. — беше стигнал почти до ключицата ми. Изведнъж ми хрумна (идеята беше налудничава, но не пораждаше никакви съмнения), че ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи, щях да почувствам допира на пръстите му до чуканчето си. Всъщност щях да ги почувствам и отвъд очертанията на израстъка, останал след ампутацията. Мисля, че Джийн Хедлок щеше да почувства ръката ми… след което добрият доктор без съмнение щеше да изскочи с писъци от кабинета.

Той продължи с прегледа — крак, глава… Допря стетоскопа до гърдите ми, надзърна в очите ми и направи още куп неща, които правят лекарите. Когато приключи, ми каза да се облека и да отида в дъното на коридора.

Там ме очакваше уютен, приятно разхвърлян малък кабинет. Хедлок седеше зад бюрото си, облегнат удобно на креслото си. На едната стена висяха снимки. Предимно на близките на доктора, но имаше и изключения на някои той стискаше ръката на Джордж Буш Първи и Мори Попович^[1] (които според мен са равни в интелектуално отношение), а една фотография го бе запечатала с младата и красива Елизабет Истлейк.

Двамата държаха ракети за тенис. Веднага разпознах корта. Нямаше как да сбъркам двора на хасиендата.

— Предполагам, че ви се иска да се върнете на Дума и да полегнете, за да си почине кракът ви. Сигурен съм, че по това време на деня ви наболява и че доста ви тормози, когато е влажно. Ако ви трябва рецепта за перкосет или викодин…

— Не, аспиринът ми е достатъчен — отвърнах. Нямах намерение да се връщам към болкоуспокояващите, след като бях положил толкова усилия да се откажа от тях.

— Възстановяването ви е просто изумително — отбеляза Хедлок. — Излишно е да ви казвам какъв късмет сте извадили. Можехте да прекарате целия си живот на инвалидна количка.

— Извадих късмет, че изобщо останах жив — уточних аз. — Ако ви разбирам правилно, не сте установили нищо фатално.

— Още нямам резултатите от изследванията на кръвта и урината, но засега мога да ви уверя, че всичко е наред. С удоволствие бих ви пратил на рентген за травмите в дясната част на черепа ви, ако ви тревожат някакви симптоми, но…

— Нищо не ме тревожи — отсякох. Излъгах, но добре съзнавах, че рентгенът няма да установи тези симптоми. Нито пък причините, които ги пораждаха.

Лекарят кимна.

— Обърнах особено внимание на отрязаната ви ръка, понеже не ползвате протеза. Предположих, че имате изострена чувствителност. Или възпален нерв. Но всичко е наред.

— Мисля, че още не съм готов за протеза.

— Вие си знаете най-добре. Като се имат предвид успехите ви, ми идва да цитирам старата мъдрост: „Щом като функционира, недей го ремонтира.“ Картините ви са… забележителни. С нетърпения очаквам изложбата в „Ското“. Ще доведа жена си. Още отсега тръпне в очакване.

— Много се радвам. Благодаря ви. — Отговорът беше банален, но още не знаех как да реагирам на подобни комплименти.

— Каква ирония точно вие да си плащате за престоя в къщата на Салмън Пойнт — отбеляза Хедлок. — Дълги години — вероятно го знаете — Елизабет пазеше тази вила само за художници. После обаче се разболя и позволи да бъде предлагана заедно с другите къщи на острова, макар че настоя минималният срок за наемането й да бъде три месеца. Не искаше пролетните туристи да си устройват купони там. Във вилата, където са отсядали легендарните Салвадор Дали и Джеймс Бама^[2].

— Не я виня. Къщата наистина е уникална.

— Да, но малцина от знаменитостите са създавали нещо уникално по време на престоя си там. После се появява вторият „обикновен“ наемател, строителен предприемач, и… ами, Елизабет би трябвало да е изключително доволна.

— Ласкаете ме, доктор Хедлок.

— Джийн — поправи ме той. — Хората, които присъстваха на лекцията ви, мислят като мен. Представихте се чудесно. Само съжалявам, че Елизабет не можа да ви чуе. Щеше да се гордее с вас.

— Надявам се да дойде на откриването на изложбата.

Лекарят поклати тъжно глава.

— Съмнявам се. Тя се бори с всички сили, но настъпва момент, когато болестта взема връх. Не защото пациентът е слаб, а защото физическото му състояние е такова. Това е като множествената склероза. Или рака. Щом симптомите се проявят веднъж — обикновено загуба на краткосрочна памет, — броячът започва да тиктака. Мисля, че краят на Елизабет наближава, колкото и да ми е неприятно да го кажа. И ми е ясно, както и на повечето ваши слушатели в аудиторията, че цялата тази суета не ви е по вкуса…

— Точно така.

— … но ако Елизабет можеше да присъства на изложбата, щеше така да се радва за вас! Познавам я почти откакто се помня и знам, че щеше да вземе под контрол всичко, включително и подреждането на картините.

— Съжалявам, че не се запознах с нея по-рано.

— Невероятна жена. Беше на четирийсет и пет, а аз на двайсет, когато спечелихме турнира за любителски тенис по двойки в клуб „Колония“ на Лонгбоут Ки. Бях се върнал от колежа за ваканцията. Още пазя купата си и съм сигурен, че и тя пази своята.

Думите му ми напомниха за фразата „Сигурна съм, че ще я намерите.“ Ала преди да успея да си спомня откъде изскочи тя, в съзнанието ми изплува друга мисъл, свързана с нещо, за което бе станало дума съвсем наскоро.

— Доктор Хедлок — Джийн, — случайно да знаете дали Елизабет е рисувала някога?

— Елизабет? Никога — усмихна се той.

— Сигурен ли сте?

— Да. Веднъж я попита и добре си спомням случая. Норман Рокуел бе дошъл, за да изнесе лекция. Но не отседна във вашата вила, защото предпочете „Риц“. Самият Норман Рокуел, с лулата и всичко останало! — Лекарят поклати глава и усмивката му стана още по-широка. — Господи, какъв шум се вдигна, какъв вой настана, когато Художественият съвет обяви за пристигането на господин „Сатърдей Ивнинг Поуст“^[3].

Идеята беше на Елизабет и цялата тази врява й харесваше… Разправяха, че желаещите да посетят лекцията, биха напълнили стадион „Грифин“… — Той забеляза недоумението ми и побърза да уточни: — Флоридския университет. Блатото, откъдето живи изпълзяват само „Алигаторите“^[4].

— Ако говорите за американски футбол, там интересите ми започват с „Викингите“ и свършват с „Опаковчиците“^[5].

— По време на истерията около Рокуел (между другото, лекцията му се състоя не в зала „Гелдбарт“, а в градския център, и много хора пак не успяха да си намерят места) попитах Елизабет за художническите й заложби. Тя се засмя и ми отвърна, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички место крайници. Добави, че е като другите заможни възпитаници на колежа, само че се интересува от живопис, а не от футбол. Запомнил съм думите й: „Щом не можеш да бъдеш спортист, тогава поддържай спорта. А ако не можеш да рисуваш, грижи се за художниците, храни ги и им давай подслон.“ Но тя самата да е имала такава дарба? Не, абсурд.

Замислих се дали да не му кажа за Аги Уинтърборн, приятелката на Мери Айър, но докоснах червената химикалка в джоба си и реших, че няма смисъл. Онова, което исках да направя, бе да се върна на Дума Ки и да рисувам. Картината „Момиче и кораб № 8“ беше най-амбициозната от целия цикъл — най-голямата и най-сложната — и ми оставаше съвсем малко, за да я завърша.

Изправих се и подадох ръка на лекаря.

— Благодаря ви за всичко.

— Няма защо. Ако ви потрябват по-силни болкоуспокояващи…