Стивън Кинг
Дума Ки (131)

II

Пред входната врата, в тясната ивица на ефимерната, но приятна следобедна сянка, бяха наредени десетина стола. Половината бяха заети от възрастни хора, които наблюдаваха автомобилите, минаващи по Адалия Стрийт. Сред старците беше и Джак, ала той не обръщаше внимание нито на колите, нито на минаващите жени. Облегнат на розова колона, младежът четеше „ПогРийбална“ наука за начинаещи. Щом ме видя, отбеляза страницата, до която бе стигнал, и се надигна.

— Правилен избор за този щат — подхвърлих, сочейки книгата с традиционното за поредицата опулено човече на корицата.

— Все някога ще трябва да се замисля за кариерата си — отвърна ми Джак, — а като гледам как вървят нещата, май скоро ще стана безработен.

— Не ме предизвиквай, че току-виж ми скимнало да те уволня. — Потупах джоба си, за да проверя дали не съм забравил шишенцето с аспирин. Там беше.

— Всъщност — усмихна се Джак — точно това смятам да направя.

— Бързаш ли за някъде? — попитах докато куцуках по тротоара. Едва пристъпих извън сенчестия участък и жегата веднага ме обгърна. Пролетта вече бе пристигнала на западния бряг на Флорида. Обикновено спираше тук само за чашка кафе, след което се насочваше на север, където я чакаше тежка работа.

— Не, но четири имаме час при доктор Хадлок в Сарасота. Мисля, че ще успеем, ако избегнем задръстванията.

Сложих ръка на рамото му.

— Лекарят на Елизабет?

— Трябва да се прегледате. Едно птиченце ми каза, че го отлагате от доста време.

— Това птиченце може да е само Уайърман — измърморих и прокарах пръсти през косата си. — Уайърман, който не може да понася лекарите! Няма да се оставя да ме води за носа. Ти си ми свидетел, Джак. Никога няма да…

— Не е той, обаче ме предупреди, че ще кажете точно това. — Младежът ме хвана под ръка. — Да вървим, че ще закъснеете.

— Кой? Ако Уайърман не е уговорил срещата, кой би могъл да го направи?

— Другият ви приятел. Големият черен пич. Страшен симпатяга е, много е печен.

Вече бяхме стигнали до шевролета и Джак ми отвори вратата, ала аз бях неспособен да помръдна и в продължение на няколко секунди го зяпах като ударен от гръм.

— Кеймън?

— Точно той. Двамата с доктор Хедлок си поговориха на приема след лекцията ви и доктор Кеймън му изказа своята загриженост, понеже не сте отишли да се прегледате, въпреки че сте обещали. Доктор Хедлок тутакси предложи услугите си.

— Предложил услугите си — измърморих.

Помощникът ми кимна, усмихвайки се под ярката слънчева светлина. Потресаващо млад човек, който стискаше под мишница „ПогРийбална наука за начинаещи“ с канареножълта корица.

— Хедлок каза на Кеймън, че не могат да допуснат нещо да се случи с такъв забележителен, току-що открит талант. И аз напълно съм съгласен с тях.

— Благодаря ти за ласкателството, Джак.

Той се засмя.

— С вас не може да се скучае, Едгар.

— Означава ли, че и аз съм печен?

— Меко казано. Вие сте същинска пещ. Сядайте в колата и да се опитаме да минем по моста, докато все още е възможно.